Колин Форбис - Огнен кръст

— Имаш ли няколко празни бутилки?

— Цяла торба. От минерална вода са. Тъкмо се канех да ги изхвърлям. Пия много вода — тя хвана нежно ръката му. — Жадно създание съм аз, и не само за теб. Бутилките са в кухнята.

Влязоха в кухнята, боядисана в много светлосиньо, и Нюмън забеляза, че всичко е безупречно чисто и подредено. Изабел отвори един шкаф и извади здрава пластмасова торба.

— Вътре са двадесет. Празни, но с капачките. Преброих ги, когато ги слагах вътре. Такава съм си. Какво гледаш?

На една лавица бяха наредени няколко алуминиеви фунии. Нюмън избра една, бръкна в торбата, извади бутилка, махна капачката й и пъхна на нейно място фунията. Тя плътно прилепваше по ръба на гърлото.

— Може ли да взема и това? Освен ако не ти е любимата.

— Смешно. Слагай я в торбата!

Той я прегърна, преди да тръгне, освободи се с мъка от ръцете й, обхванали го като пипала на октопод, и излезе от сградата. Влезе в реното, сложи торбата отзад и я покри с одеялото, което беше на задната седалка. Караше бавно по улиците на Аркашон, когато подмина някакъв пешеходец. В последния момент на Нюмън му се стори, че позна униформения френски офицер. Фаровете го осветиха само за секунди, после мъжът се скри в сенките. Да, не можеше да е сгрешил. Въпреки униформата и ниско нахлупеното военно кепе Нюмън можеше да се закълне, че бе видял лейтенант Бертие. Имаше нещо много познато в начина, по който вървеше. Нюмън си припомни срещата си с него във фоайето на „Браднъл“, когато човекът, представящ се под името Джеймс Сандърс, се бе препънал и бе изругал на чист френски. Това беше още един повод за тревога по пътя за Бордо.

Първото нещо, което направи впечатление на Нюмън в центъра на града, беше значително по-големият брой униформени мъже, които патрулираха на групи. Бе решил да посети бар „Маями“, откъдето мнимите агенти на DST бяха отвлекли Анри Бейл, преди да го убият.

При предишната си среща с Изабел тя му бе казала адреса на заведението. Чудейки се дали е отворено по това време на нощта, Нюмън паркира близо до бара и извървя останалото разстояние пеша. Знаеше, че във френските си дрехи и с килнатата настрани барета можеше да мине незабелязан от няколкото двойки, забързани да се спасят от студа. Бар „Маями“ беше отворен.

Нюмън бавно влезе вътре и се огледа за френски офицери сред посетителите. Повечето бяха цивилни — все здрави пиячи, на които не им се ставаше от масите. Главният барман, описан от Изабел, почистваше тезгяха.

— Чаша перно — поръча Нюмън.

— Скоро ще затваряме — предупреди го пълният барман, когато взе парите.

— Търся Изабел Томас — прошепна Нюмън. — Не мога да я открия в апартамента й. А сме ей така с нея. — Нюмън сплете показалците си и намигна. — Да имаш някаква идея къде може да се е запиляла?

Барманът понечи да свие рамене, но забеляза банкнотата от двеста франка, която стърчеше измежду пръстите на Нюмън. Ръката с парцала започна да се движи по-бавно, мъжът се огледа бързо и се наведе напред:

— Не знам точния адрес.

— Е, горе-долу поне. Нещо, от което да започна.

— И другият… — барманът спря насред изречението, но Нюмън го довърши наум: „И другият каза така.“ Барманът не откъсваше очи от банкнотата на една ръка разстояние от него.

— Аркашон — прошепна той. — Повече не мога да ви кажа.

— А ти откъде знаеш, че е там?

— Момичето често идваше преди. Гаджето й работеше тук — онзи, дето го претрепаха на гарата. Веднъж го чух да й казва, че щял да я посети в Аркашон, когато отидела там. Това е.

— Все е нещо. Благодаря.

Бързо му подаде парите. Барманът започна усърдно да лъска тезгяха, сякаш съжалил, че се е разприказвал. Нюмън допи перното, излезе и бързо отиде до колата. Запали двигателя и го остави да поработи, преди да потегли. Новините бяха възможно най-лошите. Щом за двеста франка барманът му бе казал на него, непознатия, местонахождението на Изабел, значи го бе правил и преди. Всичко водеше до извода, че хората на Дьо Форж са по следите на момичето. И не можеше да се отърве от убеждението си, че на шосето бе видял именно Бертие. Трябваше незабавно да предупреди Изабел.

Следващата задача щеше да бъде откриването на бележника на Бейл. Потегли, когато от бара излезе голяма група хора. Отсега нататък трябваше да бъде изключително внимателен.

Нюмън намали скоростта, когато наближи блока на Изабел. Бе решил да паркира в една пряка на тридесетина метра от входа към двора, където бе оставил колата предния път. Достатъчно далеч, за да не събуди подозрението на евентуалните постове пред сградата, и достатъчно близо, за да може да изтича до нея, ако се наложеше да бяга.