Колин Форбис - Огнен кръст

„Откъде знаете толкова много?“ — беше попитал Нюмън.

„Лазал има поне един агент в лагера на Дьо Форж. Не знам кой е, но изпраща редовни доклади. Затова се радвам, че заминаваш на юг. Открий какво, по дяволите, се мъти там. И преди всичко опитай се да събереш доказателства за дейността на Дьо Форж. В тази операция освен Франция ние поддържаме и Германия. Ако решиш, можеш да се свържеш с агента на Кулман в Бордо Щал. Знаеш подробностите за него…“

Нюмън си спомни решимостта и необичайното вълнение на Туийд. Бе подсилвал всяко изречение с отсечени жестове на ръката си. Тревогата и загрижеността за пръв път бяха изпълзели изпод маската му на спокойствие и безпристрастие.

— Моше, опиши ми къде се намира вилата ти.

— Западно от Сен Жиронс. Скрита в горите на Ланд, но съвсем близо до морето. През нощта можеш да чуеш шума от прибоя. А и през деня, ако морето е бурно. Дюните се простират на километри по плажа. Беше спокойно и идилично местенце, преди да започнат убийствата.

— Какви убийства?

— По-добре е да видиш всичко сам. Нали казват, че един поглед замества хиляда думи. Освен това там има човек, който ще ти покаже нещата по-добре от мен.

— Опиши ми самата вила.

— Стара дървена едноетажна постройка. С веранда откъм морето. Две спални, дневна, кухня и тоалетна. Това е.

— Входове и изходи?

— Влиза се откъм верандата през здрава дървена врата. От двете й страни има прозорци. Отзад прозорци няма, с изключение на един — разположен ниско до земята, затворен с решетка. Точно пред него се намира дълбока ровина, подобна на канавката, която ми спаси живота в Тарб. Втора врата извежда встрани от къщата. Има и мазе без изход навън.

— Мисля, че успях да си я представя.

Повече не проговориха. Продължиха по нощното шосе, подминаха Сен Жиронс, а после евреинът свърна по някакъв черен път, водещ навътре в гората.

Нюмън погледна часовника си. След около два часа щеше да настъпи утрото. Атаките често се провеждаха призори.

В Аркашон Бътлър случайно избра същия хотел, в който временно се бе приютил Моше Щайн. Според плана, те пристигнаха там през нощта. Пола бе увиснала на ръката му, като се притискаше силно в него.

Бътлър бързо оправи формалностите с администратора, който оглеждаше новопристигналата двойка и Нийлд, последвал я с куфарите. В ръката си Бътлър стискаше няколко сгънати френски банкноти. Помоли на френски за три съседни стаи.

— Трудно ще стане — администраторът се втренчи в него над полукръглите си очила. — Хотелът е почти пълен.

— Посред ноември? Хайде стига. Идваме чак от Лазурния бряг. Искам три стаи. Една до друга. Е, ако не може…

Банкнотите започнаха да изчезват в джоба на Бътлър. Администраторът изведнъж се оживи. Престори се, че проверява нещо в регистъра. После каза:

— Моля да ме извините. Оказа се, че имаме три свободни съседни стаи на първия етаж. Можете да се настаните веднага…

— Цената, която съобщи, беше невероятна.

— Ти за луд ли ме взимаш? — продължи Бътлър на френски.

— Ето ти пари за трите стаи. Повече няма да получиш.

Администраторът се ухили. Беше убеден, че посетителите нямат нужда и от трите, че Пола щеше да легне при Бътлър. А те искаха да създадат точно това впечатление.

Бътлър занесе куфарчето на Пола в средната стая. Така с Нийлд щяха да я охраняват по-лесно. Когато си тръгваше, Пола се обади:

— Благодаря ти, Хари. За това, че се грижиш за мен.

— Тъкмо ме подсети — без нас няма да мърдаш никъде.

— Добре, обещавам. Сутринта ще се обадя на Изабел и се надявам да я посетя. С моя сигурен ескорт, разбира се. А следобед ще отидем във вила „Форбан“, за да мога да се срещна отново с Джийн Буржойн. Преди това ще й позвъня по телефона.

— Чудесно. Но не бива да забравяме, че се намираме на опасна територия. Може да се случи всичко. Лека нощ…

Запалил цигара, Марлър седеше на леглото в малък апартамент на „Рю дю Бак“ в Париж. Беше облечен с френски джинси и френска риза. Почиваше си, но си беше позволил единствено да разкопчае горните две копчета на ризата.

До себе си беше поставил най-усъвършенствания радиотелефон в света, създаден в техническата лаборатория на Парк Кресънт. Телефонът беше снабден с мощен предавател и дълга антена, която се разгъваше след натискането на един бутон. Марлър поддържаше непрекъсната връзка с Туийд в Министерството на отбраната. Но обхватът на телефона беше далеч по-голям.

Сред подредените в един куфар дрехи имаше и няколко доста необичайни за Марлър предмети. Той се представяше за търговец на козметика и носеше със себе си своите „мостри“ — части от екипировката му, скрити под външния вид на разнообразни флакони и шишета.