Винс Флин - Орион

По време на войната в Персийския залив американските военни научиха доста уроци и главният сред тях бе, че е много важно да имаш разположена екипировка и оръжие на мястото, преди да започне конфликтът. Този урок им беше преподаван горчиво и по време на Първата и Втората световна война, когато германските вълчи глутници от бомбардировачи и изтребители изпратиха тонове жизнено важно оборудване и оръжие на дъното на Северния Атлантик. След Втората световна война умовете на военните най-накрая загряха и голямо количество американска бронирана техника и артилерия беше складирана за постоянно в Европа.

Когато Саддам Хюсеин нахлу в Кувейт в края на юли 1990 г.‍, Съединените щати се оказаха абсолютно неподготвени и трябваше бързо да се придвижат от страх, че Саддам може да използва моментната изненада и да превземе Саудитска Арабия. Първоначално единственото, което можеше да стори президентът Буш, беше да изпрати части от 82-ра въздушнодесантна дивизия. Няколко хиляди леко въоръжени войници срещу 150 000 членове на Републиканската гвардия на Саддам. Фуражките в Пентагона знаеха, че елитните парашутисти от 82-ра ще издържат срещу тежките танкове на многократно превъзхождащите ги сили на Саддам ден, най-много два.

От гледна точка на тиловата поддръжка и логистиката проблемът за американците бе, че не можеха да прехвърлят бързо на бойното поле големи съединения. Огромните широкофюзелажни самолети като „Боинг–747“ и С–141 могат да транспортират малко повече от десет хиляди войници на ден в района. Но трудното е с бронираните дивизии и техните основни бойни танкове „М1А1 Ейбрамс“. Всяка от тези грамади тежи 54 тона и не може да бъде превозвана със самолет до театъра на бойните действия. Трябва да бъдат качени на кораби, на влакове или на специални камиони. А танкът „Ейбрамс“ е само една малка част от въоръжението на бронираната дивизия. Бронирани машини на пехотата, верижни разузнавателни машини, самоходна артилерия, ракетни установки, самоходни зенитни оръдия, бойни инженерни машини, както и резервни части и сервизна поддръжка за всяка от тях — милиони тонове, които трябва да бъдат преместени на другия край на света!

След Войната в Залива американските военни с одобрението на арабските страни създадоха складове за тежките си оръжия. Специалните сили възприеха тази основна идея и дори я развиха. Не само че държаха техника, като хеликоптери и пустинни скоростни щурмови автомобили, в района, но и ги използваха за учения в условия, максимално близки до бойните. Неизвестен за обществото и за по-голямата част от военните остана фактът, че след края на Войната в Залива членове на американските Специални сили продължиха да действат в Южен и Западен Ирак. Те бяха създали верига от предни постове по цялата северна граница между Саудитска Арабия и Ирак, което им позволяваше да действат без знанието на страната-домакин. Саудитска Арабия се досещаше, че нещо става там, но предпочиташе да си затваря очите. Саддам, прекалено горд, за да си признае, че шепа американски войници притеснява елитните му части, не смееше да каже нищо на международната общност, която и бездруго не хранеше големи симпатии към него.

Първоначално базите бяха установени като постове за бързо реагиране при операции за бойно издирване и спасяване, или CSAR, както бяха известни на военен жаргон. Колкото по на север бяха разположени тези бази, толкова по-бързо екипите, натоварени с издирване и спасяване, щяха да стигнат до сваления пилот. По време на Войната в Залива много от тези операции се провеждаха от малкото летище в Ар Ар, на шейсет и четири километра от границата. Генерал Кембъл, началникът на Обединеното командване за специални операции, успя да издейства тези бази да се преместят още на север. Така че „Оазис 1“ се намираше буквално на самата граница.

През последните години иракчаните започнаха да обстрелват по-често самолетите на коалицията, които следяха за ненарушаването на Зоната, забранена за полети. За разлика от предшественика си, генерал Флъд вярваше в способностите на Специалните сили. Предишният председател на Обединеното командване не обичаше да използва високообучените воини. Но Флъд смяташе подобно нещо за равносилно на това — да имаш мощен „Корвет“ и никога да не го изкарваш от гаража. След като Ирак стана по-агресивен към коалиционните самолети, генерал Флъд отвърза от каишката Специалните части и ги пусна да кръстосват северната граница. Те започнаха да извършват рейдове на иракска територия, да тормозят иракските части, да им устройват засади и да ги ликвидират един по един в пустинята. Снайперисти на зелените барети, „Делта“ и тюлените започнаха да отстрелват иракските офицери от разстояния над километър. Това сериозно навреди на морала на иракските подразделения и отслаби желанието им да патрулират близо до границата. Крайният резултат беше спечелването на толкова ценното за Специалните части пространство за маневриране.