Винс Флин - Власт

— В какъв контекст го спомена? — попита Кенеди.

— Питах го кой е финансирал тази операция. Той повтаряше само тази дума. Не съм предполагала, че става дума за Саддам Хюсеин.

— Къде беше по това време Мат Шипли? — Шипли беше специалист по арабски езици и Кенеди го беше изпратила при Хорниг, за да помага при разпита. Беше бясна, че е пропуснал нещо толкова важно.

— Към пет изпратих всички да си лягат. — Хорниг вдигна рамене. — Трябваше да оставим обекта да си почине, а аз трябваше да подредя записките си. Пропускът не е на агент Шипли.

— Но как сте получили информацията, щом Харут е спял? — настоя Кенеди.

— Бях в стаята при него, подреждах си записките. Някой трябваше да следи жизнените му параметри. Изведнъж той започна да вика: „Навуходоносор“. Не е необичайно за обектите да продължат да говорят и след като са заспали.

— Направихте ли запис на думите му? — продължи Кенеди.

— Разбира се. Записваме непрекъснато.

— Добре. — Кенеди си отбеляза да се обади на Шипли и да му каже веднага да се заеме с лентата.

— В какъв контекст — заговори Стансфийлд — казахте, че е споменал Навуходоносор?

— Пари… Говореше за Навуходоносор и за пари.

Кенеди си записа.

— От другите ни източници знаем, че Саддам финансира Хизбула и Хамас.

Директорът погледна часовника си.

— Доктор Хорниг, имате ли да добавите нещо?

— Сега не, но следобед ще имам.

Стансфийлд се обърна към Рап и Кенеди:

— Имате ли въпроси?

— Да — отвърна Рап. — Как смята да се измъкне оттук, когато всичко приключи?

— Все още не съм имала възможност да се заема с това — отвърна, без да го поглежда, Хорниг.

— Ще трябва да поставите именно този въпрос като първа точка в списъка си — каза Рап остро.

— Добре — отвърна тя мрачно.

— Нещо друго? — попита Стансфийлд. — И двамата поклатиха глави. — Директорът се обърна към Хорниг: — Добре сте се справили. А сега ни извинете. Трябва да обсъдя някои неща с Айрини и Мич.

Хорниг се изправи, прибра записките си в платнена торба и излезе.

Рап забеляза торбата.

— Трябва да назначите някой да я пази — каза замислено.

— Вече съм го направил — отвърна Стансфийлд. — Мисля обаче, че още няколко чифта очи около нея няма да навредят. Айрини, заеми се с този проблем. Сега за другите неща. Искам в стаята, където е Харут, винаги да има по един наш агент и винаги да е буден.

Кенеди кимна.

— Мич — продължи директорът, — ние с Айрини отиваме на среща. Като вземем предвид какво стана вчера в Пентагона, май е по-добре да не идваш с нас. — Сетне извади от джоба си листче: — Това е адресът на Милт Адамс. За него говорихме с директор Трейси снощи. Той очаква да му се обадиш.

— Как искаш да се представя пред него?

Стансфийлд присви очи.

— Представи се с фалшивата си самоличност, но му кажи, че работиш за ЦРУ. Можем да му вярваме, но няма нужда да му казваме повече от това, което трябва да знае. — Директорът се изправи. — Мич… — заговори отново. — Не е необходимо да ти обяснявам колко е важно това за цялата операция. Искам да знам каква е вероятността да проникнеш вътре. Ако смяташ, че можеш да го направиш, ние с генерал Флъд веднага ще се заемем да ти издействаме разрешение. Но искам веднага да ми съобщиш. Разбра ли ме?

— Да, сър — отвърна Рап, като се опитваше да скрие вълнението си.

Рафик Азис погледна към компютъра отляво и се засмя.

„Колко са предсказуеми!“, помисли си за пореден път. Компютърът беше свързан с една от швейцарските банки, където трябваше да бъдат прехвърлени парите, преди да стигнат до Иран. Количеството им беше малко над един милиард долара. Азис се съмняваше, че те ще прехвърлят и останалата част от парите.

От дясната му страна имаше втори компютър, поставен там с по-специална цел. Всеки път, когато Азис поглеждаше към него, засияваше от гордост. Идеята беше направо гениална. Той не се съмняваше, че американците ще дойдат. Ако успееше да се докопа до президента, щеше да има повече шансове, но дотогава вторият компютър беше неговата застраховка. След като беше изучил тактиката на американците за борба с тероризма, беше разбрал, че обожават технологичните постижения. Щяха да опитат да заглушат сигнала, с който той щеше да взриви бомбите, но именно тогава те самите щяха да ги задействат.

Във всяка от двайсет и четирите бомби, които беше донесъл, беше вградил пейджър, който щеше да се активира и да действа и като детонатор. Към компютрите беше прикачен и мобилен телефон. На всеки две минути компютърът изпращаше сигнали до пейджърите. Ако те не получеха тези сигнали, автоматично щяха да задействат бомбите след определено време.