Винс Флин - Власт

Когато стигнаха на кръстовището на Петнайсета улица и Хамилтън на една пресечка от Белия дом, се чу още една експлозия. Капакът на едно кошче за боклук наблизо изхвърча във въздуха. Мъжът, който му помагаше да върви, се хвърли на земята. Азис знаеше, че ще има и още експлозии, ако Русан си беше свършил работата.

Затича се по тротоара. Не спираше да се оглежда за бялата коса на Русан, но не го виждаше. Помисли си, че Салим се е уплашил и е избягал. Вече беше стигнал до последната линейка, когато го видя.

Отвори задната врата и се строполи вътре.

— Да се махаме — изрече задъхано.

Салим включи на задна и изтегли линейката на улицата. Включи сигнализацията и даде газ. Полицаите на кръстовището успяха да преместят бариерата малко преди линейката да връхлети върху нея.

Вицепрезидентът Бакстър крещеше вече от половин час на Далас Кинг. След като се бяха подиграли с него така, както никога през живота му, той тресна телефона и се развика на Кинг. Обвиняваше шефа на екипа си за всички грешки.

Кинг мълчеше. Тайничко вече се чувстваше по-добре. Това, че Бакстър нямаше да стане президент, не би попречило на кариерата му, но ако Абу Хасан се измъкнеше и разкажеше за онази разходка в Белия дом на ФБР или на медиите, с него беше свършено.

Кинг изчака шефа си да се навика и заговори бавно. Каза, че те са спасили живота на двайсет и пет заложници за някакви пари, които дори не са и техни. Намекна, че този проблем не е могло да бъде решен по-добре. След това, за да погъделичка егото на шефа си, добави, че историята е действителният съдник на действията им. Историята щеше да запомни Шърман Бакстър като политика, за когото човешкият живот е по-важен от парите и партийните пристрастия.

— Помни, че още нищо не е свършило. — Кинг се бе поотпуснал. Виждаше, че Бакстър харесва това, което чува. После изведнъж замълча, замисли се и добави: — Това е страхотно. Наистина.

— Кое? — попита учудено Бакстър.

— Току-що Хейс ти направи най-голямата услуга. — Кинг плесна с ръце. — Ти вече не носиш отговорност и това се случи в най-удобния момент. Утре Азис ще поиска нещо още по-голямо и ти няма да си този, който ще трябва да решава какво да прави. Ще трябва да щурмуват Белия дом и на Хейс ще му се наложи да издаде заповедта за това.

Уморена усмивка изкриви устните на Бакстър.

В този момент вратата се отвори и секретарката застана на прага.

— Включете телевизора.

Бакстър скочи от креслото и сграбчи дистанционното. На екрана се появи картина от портала на Белия дом, през който минаваха пожарни коли. Репортерите викаха в микрофоните, че засега няма данни за оцелели.

В момента, в който водещият повтори „няма оцелели“, Далас Кинг избута секретарката от кабинета и затвори вратата. Двамата с Бакстър останаха втренчени в екрана. Около Белия дом се виждаха пламъци.

— Никой няма да излезе жив оттам! — каза Кинг. Вътрешно ликуваше.

Бакстър поклати отчаяно глава.

— Трябва да съобщим на медиите, че не ти си виновен за тази катастрофа — додаде Кинг.

Вицепрезидентът се взря в него.

— Далас, това е трагедия — промълви.

— В живота има много трагедии, Шърман. Трийсет хиляди души измират при автомобилни катастрофи годишно, сто хиляди — от рак на белите дробове — заговори Кинг. — Това наистина е трагедия, но на мен работата ми е да кажа на обществото, че не ти си виновен за нея. — Далас вдигна слушалката и набра номер. Когато от другата страна се обади оператор, Кинг каза: — Свържете ме с Шийла Дън! Кажете й, че я търси Далас Кинг, шеф на екипа на вицепрезидент Бакстър.

Докато чакаше, гледаше как Белият дом гори по телевизията.

Президентът беше застанал пред Белия дом, облян от утринното слънце. Репортерите подвикваха въпроси, но той не им обръщаше внимание. Щеше да направи изявление по телевизията вечерта и да се опита да обясни трагичните събития от последните четири дни.

До него стоеше специален агент Уорч заедно с няколко агенти. Хейс гледаше към старата сграда и се чудеше как е възможно още да не се е срутила. За щастие пожарът не беше опустошил всичко. По-важното беше, че заложниците бяха спасени.

Джак Уорч потупа президента по рамото. Хейс погледна часовника си и кимна.

— Обзалагам се, че жена ти и децата ти са се зарадвали да те видят тази сутрин — каза президентът на Уорч.

Уорч се усмихна.

— Да, имаше много прегръдки и целувки.

Хейс също се засмя и потупа специалния агент по рамото. Вървяха към Пенсилвания Авеню, където бяха паркирани няколко лимузини. Насочиха се към къщата „Блеър“. Един пехотинец им отвори вратата и отдаде чест. Вътре вече седяха няколко репортери, кореспонденти за Белия дом.