Винс Флин - Мръсни афери

Рап кимна. Отдавна чакаше тази възможност. Възможност да напомни на всички колко високи са залозите. За бурята, която щеше да се разрази в тази зала в следващите пет минути, щеше да се чуе из цял Вашингтон.

— Първо, съмнявам се, че ви е грижа за тази страна, и, второ, може и да работите много, но не е ясно за какво. Вие тук не сте в борда на някаква корпорация. Доверено ви е да пазите националната сигурност на страната. И ако трябва да съм честен, само многото работа не е достатъчна за това. — Рап не отместваше поглед от Петри.

Тя не можа да се въздържи:

— Държавният департамент играе много важна роля за националната ни сигурност, господин Рап, независимо дали ви харесва, или не. И за да си вършим добре работата, ние трябва да знаем какво става.

— Да знаете какво става — повтори Мич, сякаш се замисли за значението на думите. — Кажете ми, госпожо Петри, сещате ли се защо спасителната операция беше предприета, без да се консултираме с вашата комисия?

— Някой като вас е посъветвал президента да ни държат в неведение — отвърна остро Петри. На лицето й беше изписано отвращение.

— Точно така! — Рап леко повиши тон. — А сещате ли се защо съм го посъветвал да постъпи така?

— Нямам представа.

Рап отвори червената папка и хвърли две фотографии на масата.

Бяха снимки на двамата мъртви тюлени.

— А имате ли представа кои са тези мъже?

— Не.

— Ърв Макгий и Антъни Мейсън. Военноморски сили на Съединените американски щати. Бяха убити миналата седмица на един пясъчен бряг във Филипините. И двамата бяха женени. Оставиха пет деца сираци. — Рап замълча. — Госпожо Петри, знаете ли как загинаха тези мъже? — Отговор не последва. — Ще ви кажа. — Гласът му закънтя. — Някой от присъстващите в тази зала е пренебрегнал оперативната сигурност, защото си е мислел, че правилата не се отнасят до него. Не съзнавате какво сте направили, нали? — впи поглед в Аманда Петри.

Тя се изчерви, не разбираше какво става. Въоръжена с вяра в собствената си правота, възкликна гневно:

— Добре ще е да имате добро обяснение за всичко това, господин Рап.

Рап извади от червената папка копия от електронните писма на Аманда Петри до посланик Кокс и ги хвърли на масата.

— Президентът изрично нареди да не казваме на посолството ни в Манила за спасяването на заложниците! — кресна. — Вие пренебрегнахте заповедта и изпратихте на посланик Кокс мейл, с който го предупредихте за операцията и дори му посочихте детайли от нея! Ами да, защо не? Щом работите много и обичате страната си, защо трябва да се придържате към оперативната сигурност!

— Не мога да разбера как едно писмо е причинило смъртта на тези мъже! — не се предаваше Петри.

— Защото сте идиотка! Кокс е предупредил президента Кирино, който на свой ред е уведомил генерал Моро, подкупван от „Абу Саяф“! Ако не беше вашата постъпка, тези двама мъже щяха да са живи. Вие и шибаната ви дипломатическа арогантност ги убиха и затова комисията ви беше държана на тъмно!

В залата се възцари тягостна тишина.

Рап знаеше, че ще се намерят хора, които ще кажат, че е постъпил непрофесионално и грубо, но не му пукаше.

Ни най-малко.

Обърна се и отвори вратата. Двама агенти на ФБР чакаха да арестуват Петри. Рап мина между тях и забърза по коридора.

Дейвид беше репетирал точно осем пъти. С нищо не се отличаваше от другите жители на Ню Йорк. Качи се на Парк Авеню, изпълнен с решимост и вдигнал яката на шлифера, за да скрие лицето си и да се предпази от мартенския студ. Пешеходците бяха малко, но улиците далеч не бяха пусти.

За разлика от Йерусалим обаче тук едва ли го следяха в момента. Имаше малка вероятност ФБР да е по петите му и още по-малка — МОСАД да го е проследил до Америка, но Дейвид беше убеден в уменията си да заблуждава преследвачите. Не, сам беше. Беше видял репортаж за клането в Хеброн. Бен Фридман си мислеше, че го е убил. Разрушението в Хеброн беше толкова голямо, че беше необходимо време, преди да извадят всички трупове.

Що се отнасяше до американците, те непрекъснато гонеха арабски студенти от страната за просрочени визи. Дейвид вече два пъти беше сменил документите си за самоличност и сега пътуваше с френски паспорт. Билетът му в първа класа на полета Ница-Париж-Ню Йорк беше купен с карта на „Американ експрес“ на името на титуляря на паспорта. Сега се казваше Шарл Урийо, специалист по сливане и поглъщане на компании, който според легендата трябваше да се срещне с ръководството на „Джей Пи Морган“. Прикритието не беше много надеждно. Ако го арестуваха и ФБР провереше документите, веднага щяха да разберат, че са фалшиви. Паспортът и кредитната карта бяха само за да може лесно и безпрепятствено да влезе в Америка, без да предизвиква подозрение.