Винс Флин - Мръсни афери

Отново виждаше целия мост. И ето — откри човека, когото търсеше. Онзи беше вдигнал нагоре очилата за нощно виждане и говореше нещо на двамата мъже от другия край на моста. Махна в противоположна посока на мястото, откъдето беше дошъл, и другите двама веднага тръгнаха натам. Мъжът с М 16 отново надяна уреда за нощно виждане и се заоглежда. Коулман безшумно се върна зад дървото. Най-разумно за момента беше да останат на местата си, без да помръдват. По-добре беше да не рискуват да привличат вниманието върху себе си.

Докато отново си изброяваше наум възможностите за действие, Коулман се запита дали не са ги забелязали, когато са проникнали тук и дали сега бунтовниците не се опитваха да заградят района. Ако пристигнеха още хора и тръгнеха да претърсват джунглата, значи ги бяха открили. Командирът се зае да обмисля как да им устроят засада. Щяха да я проведат в движение.

Коулман ще остави Уикър на мястото му и заедно с Хакет ще изчакат врага да се отдалечи от тях и да стигне до потока, докато се озоват във фланговете му. После Стробъл и Уикър ще стоварят огъня си върху тях от едната страна, а той и Уикър — от другата. Няма да е трудно с безшумните си оръжия да повалят поне дванайсет от лошите, преди да е проехтял първият предупредителен изстрел.

Коулман тъкмо се канеше отново да се оттегли, когато Уикър силно го стисна за ръката. Той видя, че водачът му също наблюдава моста от другата страна на дървото. Не повярва на очите си. Трябваше му секунда, за да възприеме случващото се на моста, и в следващия миг осъзна, че пръстът му се е озовал на спусъка на неговия MP 10.

Коулман наблюдаваше невярващо как петима души с европейски черти — двама възрастни и три деца — минават пред него като в сън. Рижавите им коси контрастираха с черните коси на въоръжените мъже, които ги водеха. Бяха завързани един за друг, явно бяха търпели глад и малтретиране. Майката вървеше отпред, двете деца бяха по средата, а най-отзад пристъпваше бащата, понесъл най-малкото дете. По петите им се тътреше пазач.

Тъжната процесия се скри в джунглата.

Коулман, който само преди малко бе проклинал лошия им късмет, сега сияеше. Посред необятната джунгла, посред Филипините, те току-що се бяха натъкнали на американското семейство, издирвано от седмици! Да заеме позиции и да подкрепи Рап, беше неговата приоритетна задача, но не можеше да устои на удалата му се възможност. Уикър се наведе и му прошепна в ухото:

— Преброих двайсет и един.

Коулман кимна и направи знак на Уикър да тръгне напред и да провери обстановката. После, като закри с длан устата си, тихо каза в микрофона:

— Кевин и Дан, идвайте тук.

Малко по-късно групата се събра около моста.

Небето просветляваше. Докато Коулман разказваше накратко видяното на Хакет и Стробъл, Уикър провери пътеката, за да се увери, че никой не ги преследва. След като се върна, водачът изложи набързо вариантите за действие. И четиримата отправиха погледи към върха на планината, където трябваше да са стигнали до изгрев-слънце. После обърнаха глави към тясната кална пътека, по която отвлеченото американско семейство и похитителите им бяха тръгнали.

Тюлените се обучават да мислят независимо на бойното поле. Ала никой от екипа не беше готов за подобен развой. Имаха определена мисия и Коулман за нищо на света нямаше да остави Рап да се оправя сам. И в същото време хич не му се искаше да загубят Андерсънови. Стандартните оперативни процедури повеляваха да се изкачи на върха и оттам да докладва по радиостанцията, че е забелязал Андерсънови. Здравият разум обаче му подсказваше, че втори път може да не му се удаде възможност да види заложниците.

Спътниците и разузнавателните самолети не можеха да проникнат през гъстата джунгла. Нямаше надежда заложниците да бъдат открити от въздуха. Ако Коулман съобщеше по радиостанцията координатите, щеше да им е нужен цял ден, че и повече, за да се включи нов екип. Дотогава следите със сигурност щяха да са неизползваеми.

Отговорът му хрумна изведнъж. Как би постъпил Рап на негово място? Беше очевидно! Решението не бе идеално, но при създалите се обстоятелства беше оптималният вариант.

Бившият командир на „Тюлен — Група 6“ направи знак на хората си да приклекнат до него, след което им изложи в подробности предстоящите действия.

Бяха минали северно от Рамала, после до Наблус. Сменяха колите във всеки град.

Дейвид нямаше никаква представа нито кога, нито къде ще се състои срещата. Само — че със сигурност щеше да е, след като се стъмни. Движението им на север можеше да е просто за заблуда на евентуални шпиони. После можеше отново да сменят посоката. А можеше и да блуждаят от един град в друг, докато не се уверят напълно, че никой не ги следи.