Винс Флин - Мръсни афери

Слънцето още бе високо, спускаше се ранна привечер. Дейвид огледа улицата.

Те бяха някъде там и го наблюдаваха. Израелците, палестинците — също може би. Дейвид се надяваше Бен Фридман да не е чак толкова глупав да се опита да го проследи. Ако хората, които щяха да го откарат до мястото, изпитаха и най-мъничко съмнение, че ги следят, щяха незабавно да отменят мероприятието.

Срещата довечера беше нещо знаменателно. Всички щяха да го чакат с нетърпение, като лакоми деца. Искаха си парите и бяха готови да поемат риск. И все пак Дейвид се питаше какво са намислили Фридман и шпионите му от МОСАД. Беше ги предупредил да не поставят предаватели в куфарчетата. Причината беше очевидна. Хората, натоварени с охраната на срещата, щяха да ги открият незабавно и на Фридман това му бе пределно ясно. Ала Дейвид си даваше сметка, че израелецът никога не би му се доверил дотолкова, та да го остави да се разхожда където си поиска със седем килограма пластичен експлозив.

Беше установил точното тегло веднага щом се прибра в апартамента си. Хората на Фридман бяха поставили по три килограма и половина смъртоносен експлозив в куфарчетата, а не по два и половина, както им беше казал. Така всяко куфарче тежеше с четирийсет процента повече. Това щеше да го затрудни, но той имаше план, който да му позволи да се измъкне невредим след взрива.

Хвърли наполовина изпушената цигара на улицата, вдигна куфарчетата и пое на север. При първото кръстовище пресече и продължи покрай Гроба на Дева Мария. Малко преди следващата пресечка светлосин микробус „Тойота“ се закова до него. Страничната врата се отвори. Дейвид скочи вътре с тренирано движение. Потеглиха още преди да бе седнал. Някой отзад затвори вратата и в същото време мъжът до него започна да претърсва всеки сантиметър от тялото му за оръжие.

Стъпваха крайно предпазливо. Избягваха малките камъчета и търсеха по-твърда почва под краката си. През цялото време поддържаха дистанция помежду си. Темпото определяше Уикър, а останалите трябваше да не изостават и да не изпреварват. Безшумното придвижване в пълния мрак, по непознат и враждебен терен, с петнайсет килограма багаж на гърба, е може би най-трудното изкуство, което един командос от Специалните сили усвоява.

Четиримата мъже, които тази нощ си проправяха път през джунглата, бяха овладели до съвършенство необходимите умения. Откакто хеликоптерът ги остави, бяха напреднали доста, но теренът не позволяваше бързо придвижване. Коулман вече започваше да се съмнява, че ще могат да заемат позиции на уреченото място до изгрев-слънце. В редките мигове, когато гъстата растителност над тях се разтваряше, той виждаше как небето избледнява до тъмносиво. Погледна часовника си. Слънцето скоро щеше да се покаже.

Стиснал автомата в готовност, Коулман потърси през очилата за нощно виждане някаква твърда повърхност, за да може да прескочи едно паднало дърво. Постави десния • си крак върху обраслия с мъх дънер, погледна към Уикър и замръзна на място. Чарли Уикър стоеше напълно неподвижен, дясната му ръка бе свита в юмрук. Коулман незабавно вдигна стиснат пестник — знак за тези зад него да спрат. Бившият командир на тюлените се взря напред в здрача, за да види какво е обезпокоило водача му.

Изминаха няколко секунди, заредени с напрежение. Уикър направи знак на Коулман да се приближи. Можеше да го повика по миниатюрната радиостанция, но предпочете да използва сигнал с ръка. Коулман внимателно прекрачи дънера и безшумно като котка се озова до Уикър.

— Горе някой се движи — прошепна в ухото му снайперистът.

Коулман напрегна зрението си и отвърна също шепнешком:

— Не виждам нищо.

Водачът на групата посочи с пръст ухото си — беше чул, не беше видял.

— Животно? — попита Коулман.

Уикър поклати глава.

— Човек е. Ще се промъкна да проверя.

Коулман кимна. Без да сваля поглед от Уикър, той вдигна ръка и с жест повика Хакет и Стробъл. Ако Уикър се натъкнеше на неприятности, те трябваше да са готови да му помогнат. Когато се приближиха до него, той им каза за откритието на Уикър, след което тримата поеха отново напред един след друг.

Продължиха да се катерят по левия бряг на поточето. Стигнаха до мястото, на което теренът ставаше по-равен, растеше трева. Вървяха приведени, като стъпваха леко и се движеха близо до надвисналите клони на дърветата. След като заобиколиха и следващия завой на потока, Коулман забеляза Уикър на около десетина метра пред тях, коленичил до едно дърво. Сега командирът също чу гласове. Двама мъже си говореха с приглушен тон.