Винс Флин - Мръсни афери

Модерната зала за наблюдение не беше много по-различна от подобните помещения в някой телевизионен канал. В момента началникът на наблюдателния екип и двамата му помощници сменяха ъглите на камерите. На тяхно разположение беше невероятно богат арсенал от оборудване. Два спътника, над хиляда миниатюрни камери по улиците на цялата страна, специално екипиран разузнавателен самолет, кръжащ на височина четири хиляди и петстотин метра. Няколко хеликоптера щяха да се присъединят към внушителната армия веднага щом слънцето залезе над Средиземноморието.

Фридман беше вперил поглед в екраните, докато хората му работеха на компютърните конзоли и джойстикове, насочваха наблюдателни екипи в района, за да потвърдят, че обектът още се намира в колата. Фридман предупреди подчинените си да не прибързват прекалено много. Ключът беше в куфарчетата. Трябваше да вярва на Джабрил. Той самият желаеше смъртта на онези хора, колкото и Фридман. Ако директорът на МОСАД се окажеше прав, Джабрил щеше да стори всичко, за да предотврати раздаването на парите.

Рап отвори вратата на хеликоптера и скочи на земята. Огледа се. Търсеше генерала, макар да се съмняваше, че той ще излезе да посрещне гостите си още на площадката за кацане. След него слезе полковник Барбоза и двамата се отдалечиха от въртящите се перки на машината.

Когато стигнаха края на площадката, бяха посрещнати от отзивчив лейтенант в камуфлажна униформа, кубинки и черна барета на Специалните части. Той козирува на полковник Барбоза и се представи като адютант на генерал Моро. След краткото запознанство офицерът ги поведе по пътеката. Лагерът бе разположен в тревист, разчистен от дърветата терен с размера на две футболни игрища, и се състоеше от две редици големи зелени палатки.

От спътниковите фотографии Рап знаеше какво има във всяка от шестнайсетте палатки, в коя спяха войниците, къде се намираха кухнята, лазаретът, командването и най-важното — коя беше палатката на генерала.

Но от снимките Рап нямаше как да разбере къде е разположена охраната по периметъра на гората. По време на полета им за Филипините Коулман беше споменал, че е много странно, дето няма ограда от бодлива тел около лагера, нито картечни огневи точки за отбрана. Според Коулман Моро беше или некадърен командир, или не се боеше изобщо от нападение на бунтовниците.

При палатката на генерала адютантът спря и почука върху дървен знак, на който, колкото и удивително да изглеждаше, беше изписано името на генерала. Американските Специални части в района правеха всичко възможно, за да скрият чиновете на офицерите си. Подчинените не козируваха на командирите си, а последните рядко носеха отличителни знаци. На „зелените барети“ беше наредено дори да не стоят изпънати, когато разговарят с офицер.

Моро или беше много горд с генералските си пагони, или ни най-малко не го беше страх, че врагът ще узнае къде точно може да го открие. Рап подозираше, че табелата е признак отчасти и за двете.

— Влез — чу се отвътре.

Гласът бе спокоен и небрежен. Рап свали слънчевите си очила и влезе. Зад малко преносимо бюро беше седнал генералът по камуфлажен панталон и зелена тениска. Рап веднага забеляза, че офицерът е в страхотна форма. Ръцете му бяха дълги, с яки бицепси, изпъващи ръкавите на тениската.

Генералът не си направи труда да стане да ги приветства. Барбоза козирува, както изискваше уставът, сетне посочи спътника си.

— Това е господин Рап. Работи за ЦРУ.

На лицето на генерала се появи едва забележима ехидна усмивка. Може би тя означаваше, че го познава, или бе само демонстрация на неуважение към ЦРУ. Генералът не протегна ръка, Рап също не подаде своята. Във въздуха увисна някакво напрежение. Рап си имаше стратегия, ключова част от която беше да изкара генерала от равновесие.

Моро остана седнал. Стискаше облегалките на брезентовия стол. Рап бе играл тази игра и преди. Убеден беше, че и генералът многократно е постъпвал по същия начин с подчинените си, а сигурно и с американски военни съветници и служители от Държавния департамент.

По-различното този път беше, че Рап не бе някой американски дипломат, притеснен, че може да засегне чувствителния генерал. Мич възнамеряваше да стигне много по-далеч и искрено се надяваше в крайна сметка напълно да загърби дипломацията.

Генералът премигна пръв. По лицето му се разля фалшива усмивка.

— На какво дължа честта да бъда посетен от печално известния господин Рап от ЦРУ?