Винс Флин - Мръсни афери

Посрещна го млад италиански свещеник, който го съпроводи до втория етаж. Там се намираше кабинетът на монсеньор Терънс Лавен. Ниският и дебел монсеньор свали очилата си и стана, за да поздрави красивия си гост.

— Джабрил, как си, синко?

Дейвид плесна приятелски бледата месеста длан на отчето.

— Добре съм, Терънс, ти как си?

— И аз щях да съм добре, ако имахме добра френска кухня и вино днес. — Свещеникът изкриви лице в шеговита гримаса.

— И аз много бих се радвал, но се боя, че нашият общ приятел няма да може да ни почерпи — отвърна затворнически Дейвид.

Той много харесваше монсеньор Лавен. Истински ренесансов тип, свещенослужителят имаше научни степени по право, финанси, теология и философия. Освен това беше познавач на виното, добрата храна и класическата музика. Дейвид се беше запознал с него доста отдавна чрез родителите си и често се обръщаше към светски ориентирания отец, за да обогатява културата си.

— Е, тогава ще трябва да го отложим за друг път, когато имаш време. — Отецът взе една папка от бюрото си. — Ето ти деловите проблеми, който сме обсъждали днес според легендата. — Той подаде папката на Дейвид. — Приготвих доклад за твоите влогове при нас и направих отчет на състоянието им през последния месец. Стандартни неща. Погледни ги, преди да си тръгнеш, в случай че приятелите ти решат да те разпитват.

После Лавен отведе госта си до една дървена врата зад бюрото и я отвори. Дейвид благодари и влезе в тъмната стая без прозорци. Ватиканът се отнасяше към сигурността много сериозно. Те имаха тайни, които трябваше да бъдат съхранявани, отношения, които трябваше да бъдат потулвани, и врагове, които никак не ги обичаха. Дейвид беше влизал в тази стая много пъти. Тя се намираше във вътрешността на втория етаж. Стените й бяха покрити с масивни стари килими, зад които той подозираше, че е тъпкано с устройства против подслушване. Като в почти целия Йерусалим, и тук миришеше на старо. Мирисът на застояло го навеждаше на мисли за смъртта.

Възрастен, сух човек седеше неподвижно в другия край на масата. Лампата в ъгъла хвърляше слаба светлина. Мъжът се казваше Ейб Спилман. Дейвид го познаваше от двайсет и две години. Отец Лавен ги беше запознал. Дейвид никога не бе дръзвал да попита дали идеята да ги срещне е била на Лавен, или Спилман сам е поискал. Лавен винаги се държеше така, сякаш идеята е била негова. Дейвид обаче беше склонен да мисли, че Спилман е пожелал да се срещне с него. Напълно типично за стареца. Беше невероятно търпелив и умееше да преценява хората и ситуациите. Ейб Спилман беше шпионин. На осемдесет и една години той беше станал малко по-бавен, но ако хората си мислеха, че това го прави по-мек, дълбоко се заблуждаваха. Бе изградил цялата си кариера именно върху заблудата.

Никой не би предположил по крехката му старческа фигура, но някога Ейб Спилман беше един от най-добрите воини. Бе се сражавал за Великобритания през Втората световна война, а после и през първата война на неговата страна за независимост през 1948 г. Храбростта му бе легендарна.

След Войната за независимост Спилман мина в сянка и започна да работи за новата разузнавателна служба на страната си. Бързо се превърна в един от най-награждаваните оперативни офицери на МОСАД, но само шепа хора знаеха за подвизите му. Повечето от тях вече не бяха между живите.

Ейб Спилман беше учен, писател, преподавател по теология и история. Ала съдбата му бе отредила жребия на разузнавач.

Младият мъж пред него, пълен с енергия и плам, само му напомни колко е остарял.

— Извини ме, че не ставам, Джабрил. — Гласът му беше дрезгав и леко трепереше.

— Не бъди глупак, Ейб. — Дейвид се засмя. — Няма нужда да ставаш. — Той се приближи и стисна топло ръката на стареца.

— Сядай. Разкажи ми как я караш напоследък, приятелю.

— Добре съм. — Дейвид седна на стола отляво на Спилман. — А ти?

— Чудесно. — Старецът плесна с ръце и добави: — Сега научните ми асистенти вършат повечето работа и аз имам възможност да се съсредоточа върху писането.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— По малко и от двете. Най-много ми липсват децата. Техният младежки ентусиазъм.

— Но не ти липсва политиката на университета? — Дейвид знаеше, че старият му приятел приемаше много присърце превземането на Еврейския университет от ултраортодоксални равини.

— Те ще ни погубят всичките. Много добре ти е известно, че слепите фанатици на юдаизма и слепите фанатици на исляма ще ни замъкнат в пропастта.