Момичето седеше в ъгъла, завито в бял халат.
Дейвид обилно се потеше под черната маска. Сграбчи Хамза за крака и го издърпа на леглото. Девойчето хлипаше. Нямаше повече от десет години. Болката и кошмарът щяха да я преследват до края на дните й. Щеше да се пита къде е сгрешила, за да се отнесе съдбата с нея по този начин. В мюсюлманския свят с жените, извършили сексуален грях, постъпваха доста сурово.
Дейвид погледна бедното изплашено дете. Какво да прави с нея? Знаеше, че изобщо не трябваше да я развързва. Трябваше само да застреля Хамза в главата, да се оправи с двамата бодигардове и да изчезне. Ако се беше придържал към плана, вече щеше да е далеч оттук, в безопасност, отървал се от всички улики. Прислужницата щеше да пристигне на сутринта и да открие момичето, щяха да го откарат в болница. Всичко щеше да е наред.
Колкото и да му се искаше да повярва в благополучния край, Дейвид си даваше сметка, че далеч няма да е така. Прислужницата ще извика полиция, полицията ще открие мъртвия иракски генерал. Медиите ще разберат за случилото се и това малко невинно момиче ще бъде пометено от последвалата буря. Полицията и журналистите ще съобщят на родителите й, целият свят ще разбере, че момичето е било изнасилено. Макар и тя да няма никаква вина за това, ще я заклеймят и ще се отнасят като към прокажена с нея до смъртта й.
Дейвид нямаше да позволи това да се случи.
Майка му го водеше със себе си, когато посещаваше клиниките в бежанските лагери. Искаше синът й да види със собствените си очи мъката и терзанията на палестинския народ. Майка му беше удивителен човек.
Лагерите бяха благодатна почва за недоволството, корупцията и антисемитизма. Обвиняваха евреите за всичко. Те бяха злите алчни ционисти, отнели земята от палестинския народ. Пропагандата беше безпощадна, но майка му много предпазливо и обективно му преподаваше сложната история на конфликта между палестинци и евреи.
Обичаше да казва, че не е много достойно народът им непрекъснато да се оплаква, че са му откраднали земята. „Ако през четирийсет и осма ние бяхме спечелили войната, щяхме ли да позволим на евреите да задържат земята ни?“, задаваше му тя въпроса и винаги отговаряше: „Не. Арабските армии щяха да избият евреите до крак.“
„Евреите са расисти — повтаряше му още тя. — Но йорданците, египтяните, сирийците, иракчаните и саудитците не са по-различни. Евреите ни мразят, защото не сме им дали повод да ни обичат, но арабските ни братя нямат никакво оправдание за поведението си. Според тях ние сме по-низши. Те продължават да държат народа ни в бежанските лагери и да подклаждат омразата към евреите, за да извлекат изгода собствените им корумпирани правителства. Ние сме послушно оръдие, с което отклоняват гнева от себе си и го насочват към лошите евреи.“
Майка му не позволи омразата да вземе връх у него и да управлява живота му. Той никога нямаше да се превърне в хладнокръвен убиец. Именно затова не застреля Хамза и не остави бедното момиче на произвола на съдбата. Дейвид също като майка си беше уникален човек. Бе прагматик с хладен ум и горещо сърце. Щеше да вземе момичето със себе си. По-късно щеше да даде някакво обяснение и малко пари на баща й.
Завърза китките и глезените на генерала към леглото и се надвеси над него. Почти трийсет години генералът причиняваше болка на други хора, съсипваше човешки животи, потъпкваше мечти. Куршум в главата щеше да е прекалено голяма милост за него. Хамза трябваше да изпита страха, който бе вселил в душите на неизброимите си жертви. Дейвид искаше да види в очите на този човек истински страх. Извади ножа от кожения калъф и зашлеви генерала с опакото на дланта си. Челюстта на иракчанина увисна. Дейвид сграбчи езика му и го издърпа. Генералът се замята. Палестинецът го стисна по-силно и със светкавично движение отряза повече от половината от езика му.
Очите на иракчанина се изпълниха с болка и гняв. От устата му излезе стон на смъртно ранено животно. Бореше се с въжетата, опитваше се да се освободи, да схване какво се случва в момента. Последните му спомени бяха блажени и приятни, а сега лежеше завързан за леглото и някакъв маскиран мъж беше седнал върху гърдите му и размахваше парче месо пред лицето му. И сякаш това не беше достатъчно, устата му гореше от болка и мозъкът му не можеше да разбере откъде се е взела тя. По гърлото му се стичаше топла течност и той се задави, когато тази течност влезе в трахеята му. Обзет от паника, Хамза вдигна глава и се опита да каже нещо. Издаде някакви нечленоразделни звуци. Маскираният върху него държеше не парче месо, а неговия език.
Читать дальше