Винс Флин - Мръсни афери

Дейвид хвърли органа върху голите гърди на Хамза и бръкна в джоба си. Извади оттам няколко фалшиви доларови банкноти и ги размаха пред лицето на генерала. Не беше необходимо да му говори каквото и да било. Хамза веднага се сети. Дейвид смачка на топка няколко от новите банкноти и отвори с окървавения нож устата на генерала. Напъха парите, добави още. После се изправи. Остана така за миг, за да се наслади на страха на копелето садист. Погледна го и поклати глава с отвращение. Запита се дали касапинът на Саддам изобщо е помилвал някого през живота си. Дали някога е почувствал и грам вина. Разбира се, че не. Чудовища като Хамза са устроени по различен начин, нормалният човек не може да ги разбере.

Дейвид не изпитваше срам или вина по повод на това, което възнамеряваше да стори. Нито пък съжаление към Хамза. Хамза трябваше да умре мъчително, както се полага на палач. Дейвид разпръсна останалите стодоларови банкноти по леглото и се наведе над генерала. С едната си ръка стисна гениталиите му. Цялото тяло на иракчанина се тресеше от ужас. Дейвид направи рязко движение с ръката, с която държеше ножа. След секунди стоеше изправен с отрязаните тестиси на генерала в ръка. Поднесе ги пред ужасените очи на Хамза и ги пусна върху гърдите му. Помисли си дали да не го довърши, но се отказа. Едва ли някой щеше да влезе в стаята до сутринта, а дотогава Хамза със сигурност ще е умрял от загуба на кръв. По-добре беше да го остави да умре бавно, докато гледа безжизнените си полови органи, като в същото време не може нито да извика, нито да помръдне. Щеше да познае ужаса на своите жертви. Но дори и някой да влезеше по-рано, пак нямаше да е зле. Хамза щеше да прекара остатъка от живота си като кастриран глухоням идиот.

Небето се беше прояснило, утринното слънце надничаше иззад дърветата в Розовата градина. Президентът седеше зад бюрото си, сложил лакти на облегалките на коженото си кресло. Беше сплел пръсти под брадичката си и се бе замислил.

Мич Рап, с разкопчан тъмен костюм и ръце на бедрата, крачеше напред-назад по синия килим в Овалния кабинет. Стегнато и ясно той излагаше плана за операцията. Директор Кенеди и генерал Флъд седяха и слушаха, без да проронват и дума.

Преди да премине към финалната фаза от плана, Мич се обърна към стария воин:

— Генерале, ще ви бъда признателен, ако ни оставите за малко насаме с президента и директор Кенеди.

Генералът се почеса по брадичката и с изненадващо весел тон отговори:

— Мисля, че разбирам накъде биеш. Надявам се, не искаш да ме обидиш?

Рап се усмихна.

— Генерале, едва ли някой би могъл да ви обиди с някакви си думи.

Флъд се засмя.

— Ако изключим жена ми и децата, мисля, че си прав. Предполагам, че ми предлагаш да пропусна най-неприятната част и така да се спася, ако нещата загрубеят.

— Именно.

Последва дълга пауза, преди генералът да отвърне:

— Жена ми често ме обвинява, че притежавам селективна памет. Знаеш ли какво имам предвид?

— Мисля, че да. — Рап се усмихна и се обърна към президента: — Когато отида във Филипините, според мен ще е добре да навестя генерал Моро.

Президентът нервно се намести в креслото. Един вътрешен глас му подсказваше само да кимне, да пожелае на Рап приятно пътуване и с това да приключи всичко. Но друга част от него искаше да знае повече.

— И какво ще си говорите с генерал Моро?

— Сър, първата дама обвинява ли ви, че имате селективна памет?

— Още откакто се запознахме. И да си призная, оказа се права. Но не в това е въпросът. — Президентът извърна поглед към прозореца. — Мич, чувствам се неловко, че те забърквам в подобно нещо.

— Не се тревожете за мен, сър. Нали затова ми плащате.

Президентът кимна.

— Да, но това не ни дава оправдание, за да казваме, че не сме знаели нищо, всеки път когато нещо се обърка.

— Сър — намеси се Кенеди, — така трябва да бъде.

— Което обаче не означава, че ми харесва. Ако трябва да съм искрен, не съм напълно убеден, че като премахнем генерал Моро, ще постигнем нещо съществено, освен че ще утолим жаждата си за кръв.

Рап се намръщи.

Според собствените му разбирания жаждата за кръв нямаше нищо общо с това, че Моро заслужава да умре.

— Господин президент. — Гласът на Рап не беше умоляващ, по-скоро бе настоятелен. — Генерал Моро е предател, който е пряко отговорен за смъртта на двама тюлени от Военноморските сили на САЩ. И ако се притеснявате да не засегнете филипинския президент Кирино, мога да ви уверя, че ако разбере, че генералът е бил агент на китайците и на „Абу Саяф“, ще ни благодари, задето сме я отървали от него.