Винс Флин - Мръсни афери

От известно време МОСАД го държеше под око и знаеше за успехите му при набирането на средства за различни терористични групи. Но въпреки това Спилман беше оставил вратата на приятелството отворена чрез монсеньор Лавен. И тактиката се оказа печеливша. Беше открил в лицето на Джабрил истински приятел — прагматик, който вярваше в мира.

Спилман вдигна листа във въздуха.

— Интересна група.

— Много.

Израелецът изгледа изпитателно младежа.

— Предполагам, няма да ми кажеш къде ще се състои срещата?

Дейвид прехапа устни. След малко извади друг лист. На него беше нарисувана скица и бяха указани размерите на куфарче.

— Трябват ми тези две неща. Накарай твоите хора да ги направят и утре ще дойда да обсъдим детайлите.

Спилман още веднъж внимателно изгледа младия палестинец. Търсеше някакви признаци в поведението и жестовете му, които да го издадат, да покажат, че Джабрил не е искрен. Ако нямаше такива, значи Ейб Спилман току-що беше получил златния шанс, за който всеки разузнавач мечтае цял живот.

Рап седеше пред лаптопа, вдигнал големите си мускулести ръце като мечок над клавиатурата. Прочете изписаното върху монитора и погледна през илюминатора на самолета „Гълфстрийм V“, собственост на Управлението. Под него се простираше океанската шир. Самолетът беше оборудван като за високопоставени персони: меки кожени седалки, канапе, дневна, спалня, защитена срещу подслушване комуникационна система.

Мич не знаеше как Кенеди го е постигнала, но в края на краищата за пореден път беше успяла да убеди президента да даде одобрението си за операцията. Или да си затвори очите за нея. Така или иначе това нямаше голямо значение за Рап. Не, Май че не беше съвсем вярно. Имаше значение. Много по-добре за него беше президентът да си е затворил очите за тайните действия на Екип „Орион“.

Що се отнася до обикновените американци — преобладаващата част от тях изобщо не искаха да знаят с какво се занимава той. Америка бе нападната и влезе във война, а войната е грозно занятие. Те не желаеха да виждат неприятните подробности на битката. Не те бяха започнали войната, ала не искаха да я губят. Искаха хора като Мич Рап да се погрижат за мръсната работа.

Основният проблем, както винаги, се коренеше в политиците.

Те биха използвали всеки скандал, за да получат преднина пред опонента си. Колкото по-малко хора във Вашингтон знаеха за акцията, толкова по-голяма беше вероятността да минат незабелязано за радарите на политиците.

Щом президентът Хейс искаше да се изолира политически, добре. От оперативна гледна точка подобен вариант бе за предпочитане. Щом президентът не желаеше да бъде свързван с операцията, значи нямаше да я обсъжда с никого от съветниците си и вероятността за ново изтичане на информация беше сведена до минимум. От морална гледна точка обаче нещата не стояха така. Не че Рап се съобразяваше много с морала.

В ранните години на кариерата си като експерт по борбата с тероризма веднъж той чу офицер от Специалните сили да разговаря с хората си преди акция за освобождаване на заложници. Офицерът събра екипа и заяви: „Ако ви е необходима тържествена реч, значи сте си сбъркали професията. Всички знаем за какво сме тук, затова качвайте се и да вървим да си свършим работата.“ Никой не каза и дума — не беше необходимо.

Тази сцена се бе запечатала в паметта на Рап. Тогава беше само на двайсет и три години. Дванайсет от най-хладнокръвните и спокойни мъже, които бе срещал, се качиха на хеликоптерите „Блек Хоук“, излетяха и изпълниха перфектно задачата си. Това бе пример за него.

Въпреки че му бе станало навик да набляга на оперативната сигурност, Рап беше малко разочарован от президента. Имаше друго мнение за този човек. Сега вече се питаше дали Робърт Хейс не е поизгубил от старата си решителност да се бори с тероризма. До този момент Хейс бе непоклатим по този въпрос. Защо сега реши да пасува, си оставаше загадка.

Когато тази сутрин Рап влезе в Овалния кабинет, очакваше на президента да му трябват не повече от две секунди, за да подпише. Щеше да се наложи да обсъди проблема с Кенеди, когато се върнеше. Ако някой знаеше какво става, това несъмнено беше Айрини.

Тя беше удивителна жена. Дори след като президентът реагира хладно на плана му, Рап знаеше, че в крайна сметка тя ще успее да го убеди. Нейната сила да убеждава беше толкова неустоима, че Рап често й предлагаше шеговито, когато се уволни от ЦРУ, да стане политик. Умението й да се ориентира в политическите лабиринти на Вашингтон бе впечатляващо.