Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Въпреки това… въпреки това Гарет не изпитваше срам. Припомняше си минутите на радост и удовлетворение и отново и отново изгаряше в бурята на преживяното. Миранда му даде нещо, за чието съществуване дори не бе подозирал. Тя стигна до душата му. Телесното им сливане не беше нищо друго, освен израз на по-дълбоко, почти мистично единение. Цялото му същество пулсираше от копнеж и желание да повтори снощната сцена.

Гарет бутна стола си и посегна към бутилката с вино. Вдигна я към устните си и отпи голяма глътка с надеждата алкохолът да проясни главата му. Тук не ставаше въпрос само за Миранда, а и за Мери. Той бе предал Мери — не чрез самия любовен акт, защото това не беше предателство, даже ако бяха женени. Предателството беше в сърцето му, във връзката между него и Миранда, в съзнанието, че бе намерил нещо безкрайно скъпоценно и дори само мисълта да го изпусне му беше непоносима.

Но трябваше да го направи.

Някой почука на вратата му и той смръщи чело. Не искаше да вижда никого. Въпреки това извика на чукащия да влезе и се постара да запази неутрално изражение на лицето си. Имоджин се втурна в стаята с необичайна бързина, полудяла от възбуда. Тя размаха пергаментов свитък и извика дрезгаво:

— Писмо, Гарет, писмо с печата на Дувър Касъл. Анри сигурно е стъпил на английска земя!

— Трябва да му намерим нови дрешки. Тези са пълни дрипи. — Мод се наведе над Роби. — Берта, опитай се да намериш нещо. Иди в стаите на слугите и попитай дали някой няма детски дрешки. Готова съм да платя, колкото поискат.

Берта измърмори нещо неодобрително, но Мод се направи, че не я е чула. Тя приседна на столчето до Роби и разбърка лъжица мармалад в една сребърна купичка.

— Опитай малко от това, момченце. Ще видиш, че ще те направи голям и силен.

Роби поклати глава. Коремчето му беше препълнено и не можеше да поеме нищо повече.

— Не мога повече — прошепна плахо той и втренчи поглед в красивата млада дама, която приличаше досущ на Миранда. Ако не бяха дрехите, сигурно нямаше да може да ги различи.

Мод го погледна разочаровано, но не настоя.

— Момчето трябва да остане тук, Миранда. Не мислиш ли, че така е най-добре?

— С радост ще го оставя тук — отговори скептично Миранда. — Чудесно ще бъде да живее близо до мен, докато съм тук. — Тя прехапа долната си устна. До снощи гледаше на този епизод в живота си като на кратковременна игра, която щеше да й осигури финансова стабилност през следващите години. Но сега нещата се бяха променили из основи. Какво трябва да направи? Вече не можеше да си тръгне оттук. Гарет трябваше да й каже какво да правят. Дали и той мислеше като нея?

Изведнъж пред очите й застана неканено лицето на лейди Мери Абърнати. Придворната дама на кралицата, съвършената аристократка. Съвършената съпруга за граф Харткорт. Но мъжете имаха не само съпруги, а и метреси. Тя не можеше да стане съпруга, защо пък да не стане метреса?

— Миранда… какво ти е, Миранда? Тази сутрин очевидно мислиш за нещо много далечно.

— Не можах да спя — отговори с отсъстващ вид Миранда, но това не беше цялата истина. — Сигурно съм била много развълнувана от срещата с кралицата.

— Кралицата? — Роби я зяпна смаяно. — Ти си видяла кралицата, Миранда?

— Ами да — отговори през смях тя. — Не само я видях, но и разговарях с нея.

Това вече беше много за Роби. Той втренчи поглед в приятелката си, опитвайки се да си представи как неговата Миранда, акробатката, която смучеше лимони, за да погоди номер на Берт, и ругаеше сърдито Люк, бъбри непринудено с кралицата.

— Готов ли си със закуската, Роби? Трябва да отидем в града, за да посетим семейството ми. — Миранда вдигна момчето от стола му. — Помниш ли пътя?

— Разбира се.

— Как ще стигнеш дотам? — попита загрижено Мод.

— Пеша, разбира се.

— Пеша?

— Да, защо? Какво толкова чудно има?

— Невъзможно е да отидеш пеша — отговори Мод с благосклонното търпение, с което възрастните, разумни хора се отнасят към децата и лудите.

Миранда я погледна със смръщено чело. Е, да, в сегашната й роля наистина не можеше да отиде пеша. Лейди Мод д’Албар никога не ходеше пеша, особено в града.

— Можеш да вземеш носилката — поясни Мод. — Когато искам да подишам чист въздух, винаги излизам с носилката.

— Защо не дойдеш с нас? — попита внезапно Миранда. — Ще те представя на семейството си.

— Какво? Искаш да се срещна с акробати? — В очите на Мод блесна неподправен ужас.

— Те са също така почтени и добри като теб — обясни Миранда и в очите й светнаха опасни искри.