Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Да, но… — Мод поклати безпомощно глава.

— Не мисли за нищо, просто ела с нас — настоя Миранда. — Никога не си виждала как живеят обикновените хора, нали? Това е истинският свят. Ще ти покажа улиците, ще видиш какво правят хората навън. Ще си хапнем пастетчета и сладкиши от някой уличен търговец. Представям си как ще се шашне мама Гертруд, като застанем пред нея! — Жаждата й за приключения беше неутолима. — Ти ми показа твоя свят, Мод, позволи ми сега аз да ти покажа своя.

Мод местеше нерешително поглед от Миранда към Роби и обратно. Роби следеше разговора с видим интерес, макар че не го разбираше напълно. В момента най-важното беше, че бе заситил глада си с толкова прекрасни ястия.

— Да дойда ли? — прошепна колебливо Мод и погледна с чувство за вина към празния стол на Берта. После, смаяна от собствената си смелост, заяви твърдо: — Добре, ще дойда. Но трябва да излезем бързо, преди Берта да се е върнала. — Тя извади от гардероба си наметка, уви се в нея и нахлузи качулката на главата си. — Ще минем през страничния вход и ще отидем право в оборите, където ще ни приготвят носилката. Така никой няма да ни забележи.

— Мисля, че е по-добре да кажем на някого — усъмни се Миранда. — Ако изчезнеш, без да си се обадила, ще полудеят от страх. Берта ще получи истеричен пристъп.

Възражението беше убедително и Мод не можеше да го отмине току така. Затова посегна към един молив и набързо надраска бележка за камериерката си.

— Хайде да изчезваме, бързо — извика възбудено тя, — преди някой да ни е спрял!

— Да вървим, Роби. — Миранда прегърна момчето и свирна на Чип, който се ровеше в чиниите от закуската, за да открие нещо вкусно. Маймунката я последва с радостно тракане и бързо напусна помещението.

Лакеите не бяха особено въодушевени от появата на лейди Мод и странните й придружители. Но когато се налагаше, Мод умееше да бъде властна и дори груба, затова слугите се подчиниха без коментари на заповедите й. Роби беше въодушевен от възможността да се повози в носилка и им разказа, че миналия ден беше видял почти същата носилка да излиза от голямата порта. По едно време издърпа завеските и започна да прави гримаси на минувачите. Чип се включи в играта и двете момичета се превиваха от смях. Носачите в черно-жълтите ливреи на дома Харткорт нямаха представа защо ги преследваха с възмутени викове.

— Престани най-после, Роби — усмири го Миранда, която се тресеше от смях. Хвана го за колана и го издърпа обратно в носилката. — Не е редно да обиждаш хората, които ходят пеша, само защото си имал късмета да седнеш в такава разкошна носилка. Освен това е грозно да злепоставяш по този начин името на лорд Харткорт.

Минаха през градската порта, без пазачите да ги спрат. Миранда се подаде навън и помоли носачите да спрат, за да могат двете дами да слязат.

— Ще продължим пеша. Чакайте ни тук.

Водачът на носачите погледна недоверчиво лейди Мод.

— Това ли е заповедта ви, милейди?

— Разбира се — отговори високомерно младото момиче. — Чакайте ни тук. — В действителност тя съвсем не беше толкова сигурна, че постъпва правилно. Погледът й шареше безпомощно из навалицата, сетивата й се опитваха да свикнат с необичайните миризми и шумове. Ала като видя Миранда, която се движеше непринудено сред хората в скъпоценната си рокля и явно се чувстваше като у дома си, смелостта й се върна. Това беше първото приключение в живота й, а може би и последното, затова трябваше да го изживее докрай.

— Да вървим. — Миранда я хвана под ръка. — Нищо няма да ти се случи. Нали съм с теб. — Роби закуцука след тях. Явно не беше забравил пътя, защото ги насочваше сигурно през хаоса от тесни калдъръмени улички.

Минувачите зяпаха смаяно двете млади дами и много скоро Мод започна да се чувства като някой изрод. Не можеше да разбере спокойствието и увереността на Миранда, която изобщо не се тревожеше от любопитството на коларите, уличните търговци и селяните, натоварени с кошове плодове и зеленчуци, които се бяха запътили към градските пазари. Мод никога не беше влизала в града, освен в носилка или карета, придружавана от херолдите на дома Харткорт, които й освобождаваха пътя. Благородниците се движеха само с карети, затворени, предпазени от бързащото, блъскащо се множество. Днешното преживяване беше съвсем различно. Тълпата скоро ги погълна, от всички страни ги заобиколиха шумовете и миризмите на работещата класа. Стъпалата й, обути в тънки обувки, усещаха неравните камъни, посипани с чакъл, и тя скоро започна да изпитва болка.