Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Портиерът все още я зяпаше с отворена уста, но не посмя да възрази. Миранда мина през двора, без да изпуска детето от ръцете си. Роби беше обгърнал врата й с две ръце.

— Това публичен дом ли е, Миранда?

— Какво? — погледна го изумено тя. — Не ставай смешен, Роби.

— Мама Гертруд каза, че не прилича на публичен дом — обясни детето. — Но Джебедия…

— Дявол да го вземе този Джебедия! — изруга сърдито Миранда, влезе в салона и едва не се сблъска с Имоджин, която все още не можеше да се оправи от внезапното й изчезване.

— Велики Боже, какво си ни довела? — изсъска ядно жената и разпери ръце. Роби изплака и скри лице в деколтето на Миранда.

В същия момент Гарет слезе по стълбата и спаси положението.

— Какво става тук, за Бога?

— О, милорд, вижте кого намерих! Това е Роби! — Миранда се втурна като вихър към стълбището. — Моето семейство е тук. Не са заминали за Франция, не са ме оставили сама. Търсили са ме и специално са дошли в Лондон, за да ме открият! — Когато вдигна поглед към него, очите й святкаха щастливо и той разбра, че радостта от неочакваната среща я бе накарала да забрави всичко друго. В следващия момент Миранда си спомни изминалата нощ и го дари с усмивка, изпълнена с такава завладяваща откритост и нежност, че го разтърси до дън душа.

— Какво става тук, Гарет? — попита възмутено Имоджин. — Какво търси един мръсен скитник в моя дом? Не виждаш ли, че е изцапал скъпата рокля на момичето?

Миранда не обърна внимание на укора.

— Ще го заведа в стаята на Мод. Нали няма нищо лошо, ако му поръчам закуска, милорд? Знаете ли, откакто ме няма, никой не се е грижил както трябва за него и се опасявам, че не се е хранил добре.

— Разбира се. — Какво друго можеше да каже? Миранда се втурна нагоре по стълбите, без ни най-малко да се тревожи от тежкия си товар. Гарет остана загледан след нея, опитвайки се да премисли това ново усложнение.

Грижливо изработеният му план заплашваше да се срути като купчина безредно струпани камъни, след толкова атаки срещу основите му. Той не беше спал, дори не се беше опитал да си легне. Вместо това остана в градината, докато изгря слънцето, опитвайки се да се пребори с последствията от онова, което със сигурност не беше само един моментен изблик на лудост. Той беше попаднал в някакъв капан, създаден от собствената му развинтена фантазия. Сега трябваше да намери начин да предотврати катастрофата. Задачата му беше проста. За съжаление мислите му се въртяха в кръг, от който нямаше излизане. В отчаяното си търсене на изход от тази ужасна бъркотия той бе престанал да мисли разумно.

Очите му сякаш бяха пълни с пясък, крайниците го боляха, главата му беше изпразнена от съдържание. Сега не можеше да се бори с този нерешим проблем. Откъде се взе това хлапе? Защо точно сега? Семейството на Миранда се върна в живота й в най-неподходящия момент. Точно сега беше много важно тя да се почувства като една д’Албар, да стане една д’Албар, да забрави миналия си живот и да приеме новия, бъдещето си. Ала Гарет познаваше достатъчно добре Миранда, за да знае, че тя никога не би изоставила приятелите си, особено след като по случайност ги беше намерила отново.

— Гарет! — В гласа на Имоджин звучеше отчаяние. Тя не можеше да разгадае изражението на брат си, но мрачното му лице я уплаши до смърт. — Какво става тук, за Бога? Кое е момчето, което доведоха в къщата ни?

Гарет поклати глава, за да прогони поне част от объркаността и упоението си.

— Той е от миналото на Миранда. Не се тревожи за нищо, Имоджин, аз ще оправя нещата. Знам, че ще намеря решение. — Той обърна гръб на сестра си и се запъти към кабинета си в задната част на къщата, където се надяваше да намери малко мир и спокойствие. Отпусна се на високия стол зад отрупаната с документи маса и притисна с две ръце болезнено пулсиращите си слепоочия.

Той бе отнел девствеността на момичето, което трябваше да стане съпруга на френския крал. Само по себе си, това още не означаваше катастрофа. Анри сигурно щеше да открие, че девойката в леглото му съвсем не е такава, но, похотлив и прагматичен, какъвто си беше, нямаше да се засегне особено много от това. Съпругът веднага щеше да разбере, че Миранда няма никакъв опит в плътските наслади. Ако запазеха тайната, Анри също щеше да си мълчи.

Ами ако чака дете? Гарет прогони сърдито тази ужасяваща възможност. Защо да рисува дявола на стената?

Студената, трезво пресмятаща част на разума му преценяваше, че все още може да спаси предстоящата женитба, ако простата загуба на девствеността беше единственият проблем. Работата беше там, че при онази прекрасна, приказна среща в градината той бе отнел не само девствеността, на Миранда. Той беше откраднал сърцето й. Разбра го по начина, по който тя го погледна, преди да го напусне. Разбра го и по усмивката, с която бе дарен тази сутрин, преди Миранда да отнесе Роби в стаята на Мод. Тя не можеше да скрива чувствата си, даже когато разумът я съветваше да го стори. Той бе злоупотребил с искреността и невинността й и това беше непростимо.