Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Затова се разхождаше сама по галерията, докато Чип я наблюдаваше от перваза на камината и с цялото си същество изразяваше неловкост и неодобрение. Миранда не беше отишла дори при Мод. Тя пазеше това новородено чувство като скъпоценност, защото съзнаваше, че ако го открие пред външния свят, то щеше да се промени. Затова трябваше да го съхранява в тайна, непроменено и нефалшифицирано.

В галерията беше задушно и потискащо. Денят беше сив, забулен от облаци, но топъл, с предусещане за буря. Миранда попи капчиците пот, които се бяха събрали във вдлъбнатинката между гърдите й, и отвори един от високите прозорци, които гледаха към предния двор.

Тогава откри дребната фигурка на отсрещната страна на уличката, която минаваше пред портите на имението. Сърцето й направи огромен скок. Нима това наистина беше Роби? Но как беше възможно да е той? Трупата трябваше отдавна да е пристигнала във Франция. После, в прилив на радостна възбуда, тя разбра със сигурност, че това беше малкият й приятел. Даже от това разстояние не можеше да го сбърка. Семейството й не беше във Франция, те бяха тук, в Лондон.

Тя събра полите си, за да има повече свобода на движение, и хукна към изхода на дългата галерия. Учуденият Чип скочи след нея.

Имоджин тъкмо излизаше от салона, когато Миранда се втурна като вихър към предната врата на къщата.

— Къде отиваш, момиче? Не можеш да излизаш без придружител!

Миранда изобщо не чу укорните думи. Пребори се с тежката двойна врата, отвори широко едното крило и се спусна по стълбите към двора. Буквално прелетя през калдъръма и извика възбудено на портиера:

— Бързо отворете малката портичка!

Портиерът зяпна смаяно. Това беше лейди Мод, без съмнение, въпреки странната къса коса и малката маймунка в нозете й. Гласът й звучеше заповеднически и нетърпеливо, очите й святкаха трескаво. Той побърза да отвори портичката и тя се промуши светкавично покрай него, още преди да е успял да я отвори напълно. Мъжът излезе на улицата и проследи с невярващ поглед странната сцена. Лейди Мод пресече улицата, като гъвкаво избягна минаващите коли и едва се спаси от тежко натоварения с кошове носач, след което бе погълната от оживеното движение. Той я загуби от поглед и не видя нищо от радостната среща.

Роби погледна изумено блестящото, облечено в скъпи дрехи видение, което уж беше Миранда, но всъщност беше съвсем друга жена. Тя го грабна в прегръдката си и го завъртя ликуващо в кръг, без да обръща внимание на мръсните му ръце, които се вкопчиха в елегантното й жабо, за да намерят опора, нито на босите крачета, които се заплетоха в диплите на богато избродираната червена пола.

— Роби… Роби! — изплака щастливо Миранда и го целуна по омазаните бузки. — Откъде се появи така изведнъж?

— Специално дойдохме в Лондон, за да те намерим — отговори момчето, когато успя да се възстанови от преживения шок и си възвърна дар слово. — В Дувър ни казаха, че някакъв изискан господин те е отвел със себе си в Лондон, и тръгнахме да те търсим.

— И другите ли са тук?

— Да. Намерихме подслон в една обущарска работилница оттатък в Людгейт. О, ама това е Чип! — Той се спусна на земята, за да поздрави стария си приятел. Маймунката танцуваше щастливо около двамата. Очевидно Чип беше не по-малко възбуден от неочакваната среща, защото прегърна с обич малкото момче.

— Трябва непременно да отида в Людгейт и да ги видя всичките. Имам да ви разказвам толкова много неща. — Миранда огледа изпитателно Роби, който беше прегърнал Чип и шепнеше в ухото му мили думи. Радостта й от неочакваната среща беше вгорчена от вида на бледото му, измършавяло лице, хлътналите очи, линиите на болка и изтощение около малката уста. — Никой ли не се грижеше за теб, Роби?

— Напротив, Люк винаги ми даваше ядене.

Тя кимна с разбиране. Люк беше готов да стори всичко, но то не беше достатъчно за бедното дете.

— Да вървим — изрече решително тя и отново го взе на ръце. — Ще те отведа в къщата и ще се погрижа да ти дадат прилична закуска.

— Какво? Искаш да ме въведеш в онзи дом? — изписка Роби и отвори широко очи. — В къщата на онзи лорд? Не е редно да влизам там, Миранда.

— Нали аз току-що излязох от тази къща — отговори засмяно тя. — Не виждам причина да не се върна.

— Но той ще ме затвори и ще заповяда да ме обесят — възрази страхливо момченцето.

— Кой?

— Ами той, този лорд Харткорт. Джебедия каза така.

— Ах, глупости! — Миранда направи пренебрежителен жест с ръка, за да обезсили мрачното предсказание на Джебедия. — Той не разбира нищо от тези работи. — Тя прекоси улицата с детето на ръце, без да обръща внимание на минаващите коли и карети. Щом мина от другата страна, закрачи бързо към отворената портичка.