Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Личният му багаж не интересуваше особено краля, цялото му внимание беше съсредоточено върху конете, които тъкмо бяха изведени от временното си убежище на кърмата. Собственият му боен кон беше под личния надзор на главния кралски коняр.

— Как се справихте с плаването?

— Добре, Ваше велич… милорд — отговори мъжът и се поклони дълбоко.

Анри помилва кадифените ноздри на Валоар и конят изцвили зарадвано.

— Добро конче. Винаги е понасял леко пътуванията по море.

— Искате ли вече да слезете на сушата, ваша светлост? — Английският капитан застана пред знатния си пасажер. Мършав, но много жилав моряк с обрулено от вятъра лице, който иначе не обичаше французите, още по-малко благородниците им. Но в този случай бе установил, че пасажерът е извънредно симпатичен, не се вълнува излишно и показва учудващи познания в мореплаването. На всичкото отгоре обичаше да си пийва. Със сигурност беше най-добрият му пътник досега.

— Лодката е спусната на вода и чака да ви отведе на сушата, сър. Веднага ще спуснем и големите лодки, за да отведат конете.

— Много съм ви благодарен, капитан Хал. — Анри му подаде ръка за сбогом. — Пътуването с вас мина много приятно.

— Благодарение на благоприятните ветрове и мекото време — обясни капитанът и разтърси подадената му ръка. — За мен беше удоволствие, милорд. Надявам се, че когато пожелаете да се върнете във Франция, отново ще предпочетете моята шалупа.

— Ако след около две седмици ви видя в пристанището, без колебание ще избера вас. — Анри нахлузи дебелите си кожени ръкавици, които му стигаха до лактите.

Капитанът се поклони и пристъпи към релинга, за да помогне на знатния си пътник да слезе по стълбичката в чакащата лодка. Херцогът и придружителите му се справиха с трудното слизане с опитността на закалени в битките войници. Гребците отделиха лодката от шалупата и се насочиха към тесния вход на вътрешното пристанище.

— Най-добре е веднага да изпратим човек в замъка, Магре — каза Анри, когато слязоха на сушата. — Ще чакаме връщането му в „Черната котва“. — И той посочи близката кръчма.

Когато влязоха в мрачното помещение, кралят на Франция махна дружелюбно на човека зад тезгяха.

— Напълнете канчетата, господине. Пристигнах след дълго и уморително пътуване по море и желая да почерпя всички присъстващи.

Мъжете, събрани в таверната, вдигнаха глави и лицата им светнаха зарадвано. Само след минути Анри беше обкръжен от въодушевени моряци и се смееше и шегуваше с тях.

Магре наблюдаваше господаря си с израз на примирение. Анри пиеше с войниците и сънародниците си по същия безгрижен начин. Той беше недоверчив до мозъка на костите си, но никой не би могъл да предположи това, ако го видеше сега, така общителен и весел в компанията на абсолютно непознати хора, лицето му зачервено от удоволствие. Анри не хранеше недоверие към простия народ; той подозираше в предателство само хората от неговия ранг и Бог му беше свидетел, че имаше предостатъчно основания за това.

Управителят на Дувър слезе лично на пристанището, за да поздрави херцог Роаси и свитата му. В първия момент се изуми от гледката: изисканите френски благородници седяха в пристанищната кръчма и разговаряха непринудено с рибарите и наемните работници на Дувър. Ала гостът имаше нещо в себе си, своеобразно господарско излъчване, което задушаваше в зародиш всяка критична забележка.

Той придружи гостите си в замъка и моментално изпрати куриер в Лондон, снабден с писмо на херцога до нейно величество, в което той й изказваше почитанията си и молеше да бъде приет в двора. Куриерът носеше и второ писмо до граф Харткорт, което го уведомяваше за пристигането в Англия и молеше за гостоприемство в дома му.

На следващата сутрин Миранда намери отново малкия Роби. Тя се разхождаше по дългата галерия, сама с мислите си, които така и не бе успяла да подреди след случилото се предната нощ. Объркана и въпреки това пронизвана от пареща възбуда, от чувство за физическо учудване, което изпълваше всяка пора и клетка на тялото й. Тя копнееше да види Гарет и въпреки това го избягваше. Не знаеше дали го прави защото я беше страх или защото й се искаше да запази колкото се може по-дълго това опияняващо усещане. Мислите й кръжаха не само около най-прекрасното събитие в живота й, но и около абсолютната увереност, че беше влюбена в граф Харткорт. Тя обичаше семейството си, но това чувство беше напълно различно. То нямаше нищо общо с дълга, с разума или необходимостта — то просто беше в нея, огромна златна топка на твърда увереност, която я изпълваше цялата и в същото време я загръщаше като топла обвивка. А това означаваше, че животът й никога нямаше да бъде предишният.