Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Аз я намерих — обади се гордо Роби. — Отидох до къщата, намерих я и я върнах. — Той изгледа сърдито Люк. — А ти не направи нищо.

— Прав си, прав си — отговори с отсъстващ вид момъкът. В този момент погледът му падна върху Мод и очите му се разшириха от почуда.

— О, забравих, това е лейди Мод — представи я Миранда и я издърпа в средата на улицата. — Тя живее в дома на лорд Харткорт, който й е настойник.

Люк беше толкова слисан, че загуби ума и дума.

— И тя ли ще дойде с нас? — попита след малко той.

— Да, разбира се. — Да вървим. Хайде, Мод, не гледай така уплашено.

— Намерихме подслон в къщата със сивите капаци. Живеем над обущарската работилница — обясни Люк, който без възражения прие Мод като едно от многобройните и често необичайни открития на Миранда. — Много е тясно, но е евтино, освен това даваме представления по улиците… само дето конкуренцията е страшна — прибави с въздишка той. — След като ти и Чип си отидохте, доходите ни намаляха значително. Прекарахме една нощ в затвора на Дувър, после платихме цяла гвинея на рибаря, който пазеше вещите ни.

— Били сте в затвора? — попита стъписано Миранда.

— Затвориха ни за скитничество. Защото търсеха теб и Чип. Обвиниха те в кражба.

— Господи, какъв ужас! А аз си помислих, че сте заминали с прилива за Франция и сте ме оставили.

— Да забравим миналото. То вече няма значение, нали си отново при нас — отвърна весело Люк и преведе двете момичета през прашната работилница. Изкачиха тясната, жално скърцаща стълба и влязоха в единствената стая на втория етаж. Тя беше толкова препълнена с вещите на трупата, че човек, несвикнал с подобен хаос, се объркваше напълно. Но за Миранда това беше обичайна гледка. Тя застана на прага и се засмя весело, а Люк, който идваше след нея, се ухили като вярно куче, доставило плячката на господаря си.

Обитателите на стаята се обърнаха към вратата и зяпнаха смаяно фигурата, застанала на прага. Никой не беше в състояние да проговори. Едва когато Чип се втурна в стаята с весели крясъци, всички се развикаха изненадано и наскачаха от местата си. Изведнъж Миранда се видя обкръжена от всички страни. Мама Гертруд я притисна до могъщите си гърди, наруга я с ядни думи, после я разцелува по двете бузи. Другите поискаха обяснение, а Бертран се оплака от ядовете, които им създала Миранда, макар че сияеше с цялото си лице и нежно милваше главата й.

Миранда забрави дългата раздяла. Потопи се отново в лоното на семейството си и бе погълната от звука на добре познатите гласове, от привичните миризми и болезнено липсващата утеха на милите лица. Изведнъж си спомни за Мод и виновно се обърна към вратата.

— Ела при мен, Мод. — Тя се освободи от многобройните прегръдки и изтича до вратата, където стоеше бледата и уплашена лейди. Макар че беше много ядосана на двойничката си, Мод не можа да устои на разкаяната усмивка на Миранда и на сърдечните й думи. — Прощавай, не исках да те пренебрегна. Ела да те представя на семейството си.

— Света майко Божия! — извика мама Гертруд, която най-после беше забелязала великолепното облекло на Миранда и спътницата й. — Това е противоестествено, казвам ви. Точно така, това е противоестествено.

Мод не знаеше какво трябва да каже или да стори. Беше попаднала в напълно чужд свят. Не можеше да си представи, че всички тези хора спят заедно в това тясно помещение; артистите й изглеждаха грамадни и невероятно жизнени.

— Е, кое си ти, дете? — попита високо мама Гертруд, за да надвика останалите, които отново бяха заговорили в едни глас. Всички бяха изумени от приликата между двете момичета и се опитваха да изразят смайването си с думи. — Господ да ми е на помощ — промърмори тя и отново се обърна към Миранда: — Майчице, какви дрехи си облякла! — Изведнъж тя избухна в смях и могъщата й гръд се залюля застрашително под широкия и нечист ленен халат, който беше облякла над ризата.

— Много се радвам, че Миранда се върна, но тя ни създаде предостатъчно ядове и аз много бих искал да зная каква е тази игра — обади се решително Бертран.

— Ще се опитам да ви обясня. — Миранда приседна на ръба на клатещата се маса и разказа приключенията си на внимателната публика. — Ако се справя със задачата си, лорд Харткорт ще ми плати петдесет златни нобли — завърши гордо тя.

— Господи, това е цяло състояние! — извика Джебедия и по изключение в гласа му нямаше и следа от песимизъм.

— Да — отговори просто Миранда.

— Какво друго иска от теб този лорд Харткорт? — осведоми се недоверчиво Бертран.