Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

Въпреки това той беше длъжен да опита. Гарет нямаше представа дали Анри помни, че бебетата на Елена бяха две. Не му се вярваше. Тогава Анри беше деветнадесетгодишен младеж, току-що бяха убили майка му, бореше се да разкъса мрежата от политически интриги и предателство и надали беше проявил интерес към личния живот на съветниците си. А Франсоа д’Албар, потънал в скръб и болка от загубата на любимата си съпруга, упорито отказваше да споменава загубеното си дете.

Все пак кралят на Франция щеше да вземе една д’Албар. Ако Миранда трябва завинаги да стане Мод, тогава самата Мод трябва да изчезне. Триумфалното припознаване на загубената дъщеря на д’Албар, нямаше да има никакъв смисъл. Истинската Мод щеше да получи най-сетне това, кое го отдавна искаше — да отиде в манастир. Сестра й ще заеме мястото й в света.

Да, точно така трябва да стане.

Когато Гарет най-сетне заговори, гласът му беше спокоен и отпуснат:

— Значи си променила вярата си, скъпа.

Мод кимна:

— Трябваше да последвам гласа на съвестта си, милорд.

— Да, разбира се, че е трябвало — отговори развеселено той. Миранда веднага щеше да долови иронията му, но Мод и Имоджин го зяпнаха смаяно.

— Не я искам вече под покрива на този дом! — заяви Имоджин с треперещ от вълнение глас. — Няма да търпя в дома си новопокръстена католичка. Трябва незабавно да я изхвърлим на улицата…

— Опитай се да си представиш как ще реагира на това цивилизованият свят — напомни й меко Гарет. Неприкритата ирония в гласа му накара Имоджин да се разтрепери още по-силно.

Мод се уви в шала си и погледна несигурно настойника си. Беше много изненадана от спокойната реакция на графа. Само Имоджин беше реагирала точно според очакванията й.

— Мога ли да попитам дали не убиват някого? — Приглушеният мелодичен глас откъм вратата накара тримата да обърнат като по команда глави към изхода. Миранда застана в рамката на вратата, увита в дебела хавлия и следвана от Чип, който бъбреше възбудено. Още преди някой да е успял да каже нещо, младото момиче влезе в стаята и втренчи изумен поглед в лицето на Мод.

— Господи, като че ли се гледам в огледалото — промълви страхопочтително тя, пристъпи към Мод и предпазливо докосна ръката й, сякаш очакваше образът й да се окаже илюзия. Ала пръстите й се докоснаха до жива плът.

Мод беше не по-малко учудена от нея.

— Коя сте вие?

Гарет пристъпи крачка напред и сложи ръка на рамото на Миранда.

— Миранда, представям ти лейди Мод д’Албар. Мод, това е Миранда, доскоро член на трупа пътуващи артисти.

Мод направи безуспешен опит да се усмихне и се огледа безпомощно. Очите й се спряха върху Чип, който беше наклонил глава и я изучаваше внимателно.

— Майчице мила — промърмори слисано тя и се наведе да го помилва. — Ти пък кой си?

— Името му е Чип. — Миранда остана неподвижна, за да се наслади по-дълго на топлото и успокояващо докосване на графа. Беше напълно объркана от близостта на момичето, с което си приличаха като сестри, от чувствата, които бушуваха в душата й след тази странна среща. Както винаги, тя потърси утеха у графа и той прочете безпомощния въпрос в очите й. За съжаление не можеше да й даде обяснение, поне не сега. Той придвижи ръката си към тила й и я притисна по-силно, улови трепета, предизвикан от милувката му, следван от едва забележимото отпускане на скованите мускули.

— Маймунката е прекрасна! — Мод протегна ръка към Чип, той я улови зарадвано и с учтив жест я поднесе към устните си. Муцунката му беше толкова весела, че Мод избухна в луд смях. Никога не съм я виждал такава, каза си Гарет и това прозрение беше малък шок за него.

Имоджин се събуди от транса, в която беше изпаднала, и втренчи гневен поглед в брат си, който стоеше съвсем естествено до скитницата и на всичкото отгоре беше сложил ръка на тила й в една не съвсем прилична милувка; а момичето сякаш не забелязваше този мил жест, очевидно приемаше подобно отношение като напълно естествено. Имоджин скочи от стола си и за момент забрави проблема с Мод.

— Не е прилично да идваш тук по хавлия, момиче. Върни се веднага в стаята си. Аз ще ти донеса дрехи. Нямаш ли поне малко срам? Не разбираш ли, че не е редно да се мотаеш из къщата полугола?

— Но тя съвсем не е полугола, Имоджин — отговори сърдито Гарет. Хавлията беше достатъчно голяма и крехката фигура беше загърната от глава до пети.

Живият спомен за гъвкавото младо тяло изникна неканен пред очите му и го накара да потрепери. Не можеше да забрави коравото, фино закръглено дупе, стройните мускулести бедра, изпъкналите кости на хълбоците, кичурчетата тъмни косми в долния край на плоския корем. В слабините му запулсира желание и той оттегли рязко ръката си от тила й, сякаш се беше опарил.