Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Е, добре, мадам, да свършим тази работа — отсече решително тя и се обърна към вратата.

Имоджин пое шумно въздух и хвърли възмутен поглед към брат си, но Гарет се направи, че не я забелязва. Сестрата стисна ядно устни и побърза да излезе от стаята пред Миранда.

Гарет наля вино в две чаши от муранско стъкло и подаде едната на зетя си.

— Приемам, че мисията ви е минала успешно — отбеляза Майлс, настани се удобно в един стол с богато резбовани рамки и огледа критично дантеления си маншет. — Иначе нямаше да търсите двойничка на Мод.

— Заключението ви издава остър ум, зетко — отговори шеговито Гарет и отпи голяма глътка вино. Очите му не разкриваха почти нищо от онова, което го вълнуваше в момента.

Зелената спалня беше голямо, оскъдно мебелирано помещение в източното крило на господарския дом. Стаята изглеждаше недружелюбна и мрачна с тежките дъбови греди и леглото, вградено в масивен стенен шкаф, закрепен с дебели дъбови дъски. Само прозорецът с красива рамка разкриваше чудесна гледка към реката и до известна степен компенсираше мрачната атмосфера.

Имоджин се стараеше да не забелязва присъствието на Миранда; правеше се, че е заета да надзирава жените, които внесоха медната вана и другите необходими неща. Оплакваше се, че кърпите, с които бяха покрили пода, не са достатъчно дебели и дъските ще се намокрят, караше се на слугините и им крещеше, че не изпълняват нарежданията й достатъчно бързо.

Момичетата едва скриваха любопитството си. Миранда се опита да им се усмихне, но в скритите им погледи се четеше такова неверие, сякаш бяха срещнали същество от друга планета. Все пак те отговориха плахо на усмивката й, но когато господарката се обърна към гостенката, побързаха да се отдръпнат.

— Ти… момиче, как ти е името? Миранда ли беше? Веднага съблечи тези мръсни дрехи — изкомандва Имоджин и огледа доволно пълната вана.

Без да каже нищо, Миранда свали роклята и ризата си и влезе във ваната. Водата беше гореща и ухаеше на розови пъпки и цветове от върбинка, които плуваха по повърхността. Тя се отпусна назад и се усмихна колебливо. Банята в гореща вода беше рядък лукс. Беше свикнала през летните месеци да се къпе редовно, макар и не във вана, а в реките и езерата покрай пътищата на Франция. Познаваше само груб, зърнест сапун, произведен от говежда мас. Сапунът, който сега й подадоха в порцеланова купичка, беше кремавобял, ухаеше на лавандула и се пенеше между ръцете й.

Миранда въздъхна доволно и реши да се наслади докрай на това съвсем ново преживяване. Позволи на момичетата да й измият косата, после изтри тялото си, като се стараеше да не забелязва критичните и пренебрежителни погледи на сестрата на графа.

Имоджин почукваше с пръст по стиснатите си устни и оглеждаше внимателно къпещото се момиче. Какво беше измислил Гарет? Досега не беше казал нищо, но тя беше сигурна, че пътуването му във Франция беше дало своите плодове и това необикновено същество, двойничката на Мод, имаше нещо общо с резултата от пътуването.

Гарет изглеждаше променен. Старата му динамика се бе върнала, което можеше да означава само едно: че е намерил нещо, което го интересува. Очевидно имаше план. И това непознато момиче, което се наслаждаваше на ароматната сапунена пяна, без съмнение беше част от този план. Най-после неуморните усилия, които беше положила, започваха да се изплащат. Брат й отново беше намерил себе си.

Малките кафяви очи на Имоджин се присвиха в тесни цепки, физическата прилика на момичето с Мод беше толкова голяма, че чак я плашеше. Като я облече в подходящи дрехи и я научи да се държи като дама, обществото и дворът щяха да я приемат безусловно. Обличането й не беше проблем, но поведението, маниерите? Откъде беше дошло момичето? Защо Гарет смяташе, че някаква си раздърпана циганка ще се представи успешно като член на високопоставеното семейство д’Албар?

Мократа коса на момичето беше залепнала за добре оформената глава, подчертаваше дългата бяла шия и изваяните черти на лицето — пълната, доста голяма уста, малкия прав нос, фино закръглената брадичка. Имоджин прикова поглед в очите й. Каква интензивна синева, обкръжена от най-дългите и гъсти мигли, които беше виждала някога. А изразът им — упорит, предизвикателен — издаваше такава вътрешна сила, самоувереност и безстрашие, че Имоджин се обезпокои още повече. Това не бяха очи на момиче, което може да бъде лесно манипулирано.

Все пак това бяха очите на Мод. Имоджин много пъти беше виждала точно същия израз в ясносините очи на младата си братовчедка. Израз, който изобличаваше в лъжа болнавата бледност на момичето и страдалческата му физиономия. В това момиче нямаше нищо болнаво. Гладкото лице с кремав тен, освободен от мръсотията и нарушен само от няколко дребни драскотини, имаше здрава розовина, а мускулите на ръцете и краката показваха, че въпреки крехкото си тяло момичето притежаваше учудваща физическа сила.