Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Веднага махнете оттук това гадно създание! — Имоджин най-после си възвърна дар слово. Тя се обърна със смразяващо лице към ухилените ратаи и усмивките се изпариха от лицата им. — Изнесете го навън! Извийте му врата! Удавете го! Направете нещо!

— Това ли е единственото, което имаш да кажеш на любимия си брат? Надявах се на по-топло посрещане — проговори с иронична усмивка Гарет. Миранда се наведе и прегърна грачещата маймуна. — Животното няма да ти стори зло.

— Милорд, вие не сте наред. Как посмяхте да доведете в къщата ми тази отвратителна твар? — Имоджин усети, че силите я напускат. — Разбира се, скъпи братко, аз съм много щастлива, че най-после се завърнахте у дома, но…

— Чип не е гадна твар — намеси се енергично Миранда. Досега беше мълчала, но дамата наистина прекаляваше.

— Сигурно е целият в бълхи — промърмори Имоджин и потръпна от ужас, без да обръща внимание на възраженията на Миранда. — Гарет, не е особено прилично от твоя страна… Освен това, драги братко, щях да се зарадвам много повече, ако беше изпратил човек от Дувър, за да ни уведоми за пристигането ти. — Докато сипеше обвинения, тя успя да си възвърне самообладанието. Ала когато устреми поглед в Миранда, видя приликата и потрепери като от удар. — Велики Боже! — промърмори смаяно тя и впи поглед в добре познатите черти на момичето. — Това е Мод, от край до край Мод!

— Точно така — отговори развеселено Гарет. — Когато останем насаме, ще ти обясня всичко. Да вървим. — Той се обърна към вратата, бутна Миранда пред себе си и окуражително я потупа по рамото.

— Не искам това животно в къщата си! — В гласа на Имоджин прозвуча истинска истерия. — Тук живеят цивилизовани хора, братко. Умолявам те да помислиш за това!

— Помислил съм за всичко — отговори рязко Гарет и невъзмутимо продължи пътя си към къщата.

Имоджин пребледня, ала веднага се овладя, събра полите си и хукна след брат си.

— По дяволите, Харткорт, това ли ни донесохте от чуждата страна?

Майлс слезе по стълбата с обичайната си грациозна походка. Очите му искряха, сърцето му беше пълно със злобна радост. Един поглед в лицето на жена му беше достатъчен. Имоджин кипеше от гняв!

— Дюфорт. — Гарет поздрави зет си с кратко кимване и влезе с големи крачки в салона вляво от входното антре. Помещението беше облицовано е дърво, имаше високи стъклени врати, от които се откриваше чудна гледка към широката морава и реката, където беше шлюзът на имението.

Застанала в средата на салона, Миранда се оглеждаше страхопочтително. Колко много стъкло! Знаеше, че лорд Харткорт е богат човек, но явно беше невероятно богат, щом можеше да си позволи стъклени врати. Обстановката беше напълно различна от онова, което беше виждала досега. Две от стените бяха заети от огромна библиотека. Безбройните лавици бяха отрупани с книги, десетки, стотици книги с неоценима стойност. Сигурно само манастирските библиотеки притежаваха толкова много томове. Два дебели килима с прекрасни шарки, достатъчно ценни, за да бъдат окачени на стената или да завият с тях най-красивите легла в къщата, бяха захвърлени небрежно върху излъсканите до блясък дъски. Миранда стъпи предпазливо на килима, но побърза да се отмести, защото се беше сетила за прашните си дървени обувки.

— Миранда, представям ви лорд и лейди Дюфорт — проговори церемониално Гарет и я изтръгна от съзерцанието, в което беше потънала. Тя се обърна бързо към него и го погледна виновно.

— Прощавайте, но никога не бях виждала толкова много книги.

— Можете ли да четете и пишете? — попита с интерес Гарет.

— О, да. В трупата ни имаше магьосник, който беше много образован. Той ме научи да чета, но с писането не съм много добре. — Миранда махна унило с ръка и продължи: — Освен това ме научи да правя хороскопи. Ако желаете, ще ви покажа, милорд. И на вас също, мадам — предложи несигурно тя, без да поглежда към Имоджин.

Никой не разбра как е реагирала Имоджин на предложението, защото смаяният вик на Майлс привлече вниманието на всички:

— Всемогъщи Боже! Тя прилича досущ на Мод! — Той пристъпи към Миранда. — Позволявате ли, мила? — Тънките му пръсти уловиха брадичката й и я обърнаха към светлината на прозореца. — Невероятно — прошепна изумено той. — Разбира се, косата е друга. Лицето е много по-здраво и весело. Но всичко останало…

— Съвсем правилно — отвърна с доволно кимване Гарет. — А когато се изкъпе и облече някоя от роклите на Мод, никой няма да разбере, че е друго момиче.