Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Не, нищо. Когато излязох от дома си преди половин час, тя беше здрава и бодра — отговори Гарет и дискретно отвърна поглед. — Простете, че ви попречих, но има нещо много важно, което трябва да обсъдя с вас.

— Става дума за Миранда, нали? — поиска да узнае Раул, остави канчето си на един сандък и изтри устата си с опакото на ръката.

— Разбира се, че става въпрос за нея — изръмжа Бертран.

— Къде е Миранда? — попита страхливо Роби, който тъкмо четкаше кучето на Люк. — Нали каза, че пак ще дойде да ме види? — Той се изправи и разтърка сакатото си краче. — Тя ще се върне при мен, нали, сър?

Беше много по-трудно, отколкото си го беше представял. Гарет усети пронизващия и съвсем не приятелски поглед на Люк. Младият човек остави кълбото от конски косми, което поправяше, и мълчаливо зачака отговора на графа.

— Мисля, че би трябвало да проведа този разговор с Бертран и Гертруд — отговори най-после Гарет и се обърна въпросително към двамата. Мама Гертруд беше облякла долната си риза и стягаше корсажа си.

— Наистина ли Миранда е добре? — попита отново мама Гертруд и очите й блеснаха подозрително. Гарет кимна.

— Искам да ви направя едно предложение.

— Няма да продадем момичето като уличница… не се сърдете, милорд, че ви казвам открито какво мисля, но тя ми е като дъщеря и няма да допусна…

— Стига, мадам! — Гарет вдигна успокоително ръка. — Уверявам ви, че имам предвид нещо съвсем друго.

— Най-добре е да го обсъдим долу в таверната — намеси се Бертран и остави флейтата, която почистваше. — Ела с нас, мама.

Гертруд разтърси полите на кафявата си рокля.

— Разбира се, че ще дойда. Не можете да обсъждате съдбата на нашата Миранда без мен. Тя ми е практически дъщеря. — Тя изгледа злобно лорд Харткорт, който напразно се опитваше да изглежда спокоен.

— След вас, мадам — покани я той и отвори вратата.

Гертруд се мушна край него и излезе на стълбата, като шумолеше тържествено с полите си.

— Ей, ти! Не можеш ли да си стоиш в работилницата? Защо подслушваш честните хора? — извика сърдито тя, забелязала обущаря, който тичаше забързано надолу по стъпалата. — Какво нахалство! Онова, което става в тази стая, не те засяга!

Обущарят се скри в работилницата си и здраво затвори вратата. За съжаление не беше чул нищо интересно.

В таверната „Крос Кис“ почти нямаше хора в този ранен час. Гарет поръча една бутилка от най-доброто бургундско и Бертран кимна одобрително. Заеха места в най-отдалечения ъгъл. Гертруд се взря мрачно в чашата си, напълнена от графа до ръба.

— Празнуваме ли нещо, милорд?

— Може и така да се каже — отвърна той и извади от джоба си добре напълнена кесия. Сложи я на масата и със спокоен жест вдигна чашата към устните си.

— Какво е това? — попита Бертран и побутна с пръст кесията.

— Петдесет златни нобли.

Обяснението бе прието с мълчание. Бертран прокара език по пресъхналите си устни. Мама Гертруд погледна графа с открита враждебност.

— Какво искате от нас, милорд?

— Искам да заминете от Лондон още днес и да се върнете във Франция. — Гарет отпи още една глътка вино.

— Без Миранда? — попита възмутено Гертруд и се обърна рязко към Бертран, който несъзнателно потупваше кожената кесия. — Ей, Бертран, остави ги. Това са кървави пари.

Бертран отдръпна ръката си, покашля се, изплю се на пода и посегна към чашата си.

— Не говорете така — възрази Гарет. — Първо чуйте какво имам да ви разкажа.

Макар и неохотно, двамата изслушаха историята за злокобната Вартоломеева нощ и случилото се преди двадесет години.

— Сега сигурно разбирате, че трябва да позволите на Миранда да заживее новия си живот — заключи той.

— Да — отговори бавно Гертруд. — Значи другото момиче е нейната близначка. — Тя поклати учудено глава. — Приличат си като две капки вода. Но защо не сте казали истината на Миранда?

— Защото не съм сигурен как ще я приеме — обясни откровено Гарет. — А в момента се нуждая от сътрудничеството й. Щом осъществя плановете си за бъдещето й, ще й кажа всичко и се надявам, че дотогава ще е свикнала с живота на аристокрацията и истината няма да я шокира. Но… — Той се приведе над масата, в очите му имаше молба и настойчивост. — Трябва да разберете, че Миранда няма да свикне с новия си живот, докато старият е толкова близо и тя може да се върне при вас винаги когато й хрумне.

— Онова, което говори господин графът, звучи разумно, мама — подхвърли Бертран и отново улови кесията с парите. — Не можеш да го оспориш.