Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Лейди Дюфорт, трябва да ви поздравя най-искрено за красотата на възпитаницата ви. — Анри се наведе над ръката на дамата, но погледът му беше устремен към лицето на Миранда. — Тя е истински бисер, блестящо доказателство за майчинските ви грижи. — Той виждаше блестящата красота на момичето също така ясно, както я бе видяла Мери. Беше възхитен от свежестта, чувствителността и нежността на нейната младост и това го накара да се усмихне с разбиране. Тя изпробваше крилцата си, наслаждаваше се на мъжкото внимание и съзнаваше напълно омагьосващата си външност. Редом с това завладяващо момиче Анри се почувства тромав и груб, въпреки необичайната елегантност на придворната си одежда от кадифе и коприна.

— Много сте добър, ваша светлост — отговори Имоджин в напразен опит да се усмихне.

Миранда направи реверанс, отвори ветрилото си и хвърли кратък поглед към херцог Роаси над ръба му. Тази вечер имаше възможност да усъвършенства този номер. В острите очи на херцога под гъстите рунтави вежди блесна искра, а тясната устна се изкриви в усмивка. Той поглади добре поддържаната си брадичка и Миранда се учуди на ръцете му. Корави и мазолести, с груба ъглеста форма, която загатваше за трезв и практичен характер. Погледът на Миранда се премести към стройните, елегантни бели ръце на Гарет и кожата на гърба й се затопли. Никога нямаше да забрави еротичното преживяване от последната нощ, чувството за ръцете му върху кожата си, начина, по който си играеха с нея с вниманието и чувствителността на музиканти, а после я белязваха с пламтящата страст на взаимната им отдаденост.

— Ще ме придружите ли на кратка обиколка из залата, милейди? — Анри й предложи ръката си, загърната в кафява коприна. — Нали имам разрешението ви, Харткорт? — Той вдигна въпросително рунтавите си вежди.

— Но разбира се. — Лордът взе ръката на Миранда и я сложи в тази на Анри.

— О, виждам, че носите гривната, милейди. — Анри вдигна китката й към светлината. — Стои ви чудесно.

— Благодаря, милорд. — Миранда направи реверанс. — Наистина великодушен подарък, сър.

— Съвсем не — отговори кралят. — Някога е принадлежала на майка ви. Според мен накитът просто се е върнал при законната си притежателка, това е всичко.

— От баща ми ли я имате? — попита Миранда, помилва смарагдовия лебед и разклати златната верижка.

— Да. — Изведнъж Анри стана сериозен. — Баща ви беше един от най-добрите ми приятели. След смъртта на майка ви пазеше гривната като най-голямото си съкровище. На смъртното си легло я завеща на мен, като спомен за онази нощ… като символ на онова, което загубихме… — Той помълча малко и добави с тих глас, сякаш говореше на себе си: — И на онова, за което трябва да отмъстим.

За момент се възцари неловко мълчание. След малко Анри разтърси глава, за да прогони тъжните спомени.

— Елате, милейди. Нека се поразходим. Искам да узная всичко за вас.

При тази последна забележка Миранда не успя да се въздържи и хвърли бърз, дяволит поглед към Гарет над ръба на ветрилото си. Той се направи, че не го е забелязал, но тя бе готова да се закълне, че устните му потръпнаха развеселено.

— Бих предпочела да говорим на френски, сър. Много бих желала да се поупражня малко — обърна се тя към придружителя си. Той съвсем съзнателно я водеше далече от множеството, към отсрещната страна на залата, където висеше тежък стенен килим. Миранда предположи, че зад него имаше таен изход.

— Наистина ли говорите моя език? — попита изненадано и зарадвано Анри.

— Горе-долу — отвърна тя и продължи на френски: — Как пътувахте? По това време на годината морето е доста бурно.

— Нима сте пътували по Ламанша? — Учудването му се усили. — Вашият настойник не ми е споменавал, че сте посещавали родната си страна.

— Не, не, милорд, никога не съм била във Франция — отговори уплашено Миранда. — Но често съм слушала господата да говорят, че по това време на годината морето е пълно с изненади.

— Аха — кимна кралят и ускори крачка, макар че в очите му остана леко объркване. — Вие живеете от най-ранно детство в Англия и въпреки това говорите моя език като майчин.

— Имах отличен учител по френски — импровизира бързо тя. — Задължаваше ме да говоря само на френски. Лорд Харткорт твърдеше, че това е необходимо. Искаше да науча и двата езика.

— Той също владее много добре френския — отвърна Анри. Обяснението й беше убедително, а умението й да говори френски беше още едно предимство пред сънародниците му. Французите щяха да я харесат и това се отнасяше както до народа, така и до придворните му.