Джейн Фийдър - Смарагдовият лебед

— Прав си — съгласи се мама Гертруд. — Но не можем да си отидем просто така, без да се сбогуваме с Миранда.

— Тя вече беше повярвала, че сте заминали за Франция. Мислеше, че сте я изоставили — напомни им Гарет. — Това я натъжи, но го прие и живееше спокойно до неочакваното ви появяване. И този път ще се примири.

— Според мен не е правилно да си тръгнем току-така — настоя на своето мама Гертруд.

— Хайде, стига, мама — изръмжа Бертран. — Петдесет златни нобли, жено! Само си помисли!

— Нали това правя! — изфуча жената. — Не съм глупачка. Знам, че ни трябват.

— Помислете какво означава това за Миранда — продължи с мек глас Гарет. Виждаше, че почти е спечелил. — Сигурно не искате да попречите на щастието й, след като я обичате като дъщеря.

— Не — съгласи се Гертруд. — Но ми е много неприятно да изчезнем просто така, без да й кажем дори дума за сбогом.

— Кълна ви се, че ще й кажа истината веднага щом дойде подходящият миг. Тя ще разбере, че не сте я изоставили.

— Ето, виждаш ли, мама! Това е почтено. — Бертран издърпа кесията към себе си. — Разбрахме се, милорд! Във всеки случай що се отнася до мен. — Той погледна укорително едрата жена. — Хайде, мама! Стегни се. Чувствата не дават хляб на масата. Момичето е от благороден произход и го очаква блестящо бъдеще, а пък ние имаме шанс да поживеем като нормални хора.

Гарет чакаше; лицето му беше безизразно, но нервите бяха опънати до скъсване. Съгласието на Бертран не струваше нищо, докато мама Гертруд не дадеше своето. Ако тя не потвърдеше сделката, трупата щеше да остави огромната сума и да продължи по пътя си, все едно колко ги привличаха парите.

— Ще й кажете истината. Давате ли ми думата си, милорд? — Гертруд го измери с внимателен поглед и очите й бяха така пронизващи, сякаш четеше в душата му.

Гарет сложи ръка на дръжката на меча.

— Кълна се в честта си, мадам.

Гертруд въздъхна дълбоко и изпи чашата си на един дъх.

— Е, хубаво. Щом е за доброто на момичето, ще го оставим да се оправя самичко.

Кожената кесия се плъзна по ръба на масата и падна тежко в голямата длан на Бертран. Той стана и лицето му грейна от радост.

— Много се радвам, че свършихме тази работа с вас, милорд. — Той протегна ръка през масата и Гарет я разтърси здраво, после стана и се поклони пред Гертруд.

— Кажете й, че винаги ще останем най-добрите й приятели. Кажете й, че не сме я изоставили — рече Гертруд, без да удостои с внимание почтителния му жест. После кратко кимна и излезе от кръчмата, следвана от Бертран.

Гарет седна на мястото си и поръча още една бутилка бургундско. Тази сутрин беше извършил едно мръсно дело. Даже съзнанието, че то беше абсолютно необходимо, не беше в състояние да го накара да се почувства по-чист.

Херцог Роаси беше изключително интересен мъж, както установи Миранда от мястото си в галерията, която гледаше към голямата зала на Уестминстър. Първата им среща час преди това беше толкова церемониална, че тя изобщо нямаше време да го разгледа по-отблизо. В момента той разговаряше с кралицата, която беше заела място на подиума в отсрещната страна на залата, и Миранда виждаше ясно профила му. Мършав, с остро издадена брадичка, силният нос завит като орлова човка.

Безкомпромисен и непоколебим профил, но въпреки това красив, помисли си тя и бавно тръгна по галерията към стълбата, която водеше в залата. Но в никакъв случай не може да се сравни с мъжа, който стои до него.

Тя спря отново, но не се заинтересува от тълпата разкошно облечени придворни, а устреми жаден поглед към лорд Харткорт. Жакетът и късите панталони от гълъбовосиво кадифе изглеждаха очебийно скромни и приглушени сред останалите, които сияеха във всички цветове на дъгата. Контрастът се подчертаваше още повече от късата наметка от яркочервена коприна, която висеше на едното му рамо, закрепена с брошка от диаманти и рубини, която блестеше примамливо даже от това разстояние.

Миранда огледа роклята си от сребърно платно, избродирана с перли. Над нея носеше наметка от бяло кадифе с висока колосана яка. Диадема от перли придържаше бялото дантелено боне, което скриваше все още късата й коса. Напълно подходящо за девойка при първата й среща с мъжа, който трябва да стане неин съпруг, помисли си тя и едва не се изкиска. Олицетворение на девственост и почтеност. Мод щеше да изглежда много добре в това одеяние.

Когато слезе по стълбата, тя продължаваше да се усмихва. Не съзнаваше, че стъпките й са бързи и гъвкави, а бузите са порозовели от удоволствие.