Сюзън Филипс: Да целунеш ангел

Загърна се с пуловера на Алекс. Меката вълна носеше неговия аромат, тази особена смес от миризма на сапун, слънце и кожа, която би разпознала навсякъде. Нима щяха да й отнемат всичко, което обичаше?

Чу шума на тихи стъпки. Тейтър размърда задните си крака, появиха се чифт крака, обути в дънки; не й бе трудно да познае чии са.

Алекс клекна до нея, подпря лакти на коленете си, ръцете му виснаха между тях. Изглеждаше толкова уморен, че в първия миг й се прииска да го утеши.

— Моля те, излез оттам — прошепна той. — Толкова много ми липсваш.

Тя опря лице о набръчканата кожа на крака на Тейтър.

— Мисля да поостана тук още малко.

Раменете му увиснаха, задраска нещо с показалец в праха.

— Къщата ми… голяма е. Има една гостна в южното крило, която гледа към стара градина.

Тя въздъхна тихичко.

— Хладно е тази вечер. Есента идва.

— Мисля, че можем да я превърнем в детска. Хубава стая е. Слънчева, с голям прозорец. Можем да я обзаведем и с люлеещ стол.

— Винаги съм обичала есента.

Животните се размърдаха, едно от тях изхърка тихо насън. Тейтър вдигна хобота си от коляното й и обви рамото на мъжа й. Тихият тон на Алекс не прикриваше горчивината му.

— Никога няма да ми простиш, нали?

Тя не отвърна нищо.

— Обичам те, Дейзи! Обичам те толкова много, че страшно боли.

Тя усети страданието му, видя изписаната върху лицето му уязвимост и макар да знаеше, че бе причинена от чувството за вина, самата бе изпитала толкова силна болка, че не намираше удоволствие да причинява подобно нещо другиму, особено на човек, който още означаваше толкова много за нея. Заговори с колкото е възможно по-благ тон:

— Ти не знаеш как да обичаш, Алекс.

— Може би това бе вярно някога, но вече не е.

Може би успокоена от това, че седеше под сърцето на Тейтър, а може би се дължеше на болката на Алекс, но тя усети как ледената бариера в душата й започна да се разпуква. Въпреки всичко тя още го обичаше. Излъга и него, и себе си, когато му каза, че не го обича. Той бе духовният й другар, а сърцето й щеше да му принадлежи завинаги. Осъзнавайки това, тя изпита още по-дълбоко огорчение. Ако отново станеше жертва на любовта си към него, това можеше да я съсипе, а не биваше да си го позволи, заради бебето.

— Не разбираш ли? Това, което изпитваш, е чувство за вина, а не любов.

— Не е вярно.

— Ти си горд човек. Пристъпи това си чувство и сега се опитваш да намериш изкупление. Разбирам го, но няма да се оставя животът ми да се диктува от думите ти, които всъщност не носят истинския си смисъл. Това дете е прекалено важно за мен.

— То е важно и за мен.

Тя потрепна.

— Не го казвай. Моля те…

— Бих доказал любовта си, ако мога, но не знам как да го направя.

— Ще трябва да ме пуснеш да си вървя. Зная, че ще пострада гордостта ти и съжалявам за това, но да бъдем заедно при това положение е твърде тежко.

Той не отвърна нищо. Тя затвори очи и се опита да се скрие зад ледената бариера, зад която досега се бе намирала в безопасност, но той й бе нанесъл твърде много пукнатини.

— Моля те, Алекс — прошепна смазана тя. — Моля те, пусни ме да си ида.

Думите му бяха едва доловими.

— Наистина ли искаш това?

Тя кимна.

Никога не си бе мислила, че ще го види победен, но в този миг някаква вътрешна искра у него изгасна.

— Добре — рече дрезгаво. — Ще направя онова, което желаеш.

Спазъм на отчаяние разтресе тялото й, след като разбра, че всичко най-сетне свърши, сподави стона си, когато той се изправи. Ако наистина желаеше това, защо тогава бе толкова болезнено.

Встрани от тях премина някаква сянка, но и Дейзи, и Алекс бяха твърде погълнати от собствената си мъка, за да забележат, че някой бе подслушал най-съкровения им разговор.

— Алекс!

Той вдигна рязко глава, беше се надвесил над двигателя на пилотонабивачната машина — викаше го Дейзи и гласът й му прозвуча точно такъв, както някога.

Стопли го вълна на надежда. Може би в крайна сметка не всичко бе свършило за него. Може би не бе искала да каже онова, което му рече преди два дни, и нямаше да се налага да я качва на самолета за Ню Йорк този следобед.

Захвърли гаечния ключ и се обърна към нея, ала надеждите му се изпариха като видя изражението й.

— Синджун го няма! Разтовариха животните, но него го няма. И Трей липсва.

Брейди излезе иззад двигателя, помагаше на Алекс с ремонта.

— Зад това стои Шеба. Обзалагам се на каквото щете.

Лицето на Дейзи бе пребледняло от вълнение.