Сюзън Филипс - Да целунеш ангел

Пусна ръката й, едва намери сили да изрече думите си.

— Никога няма да разбереш колко много съжалявам за това.

— Знам — рече тя с нереално спокойствие. — Даде ми съвсем ясно да го разбера.

— Нищо не съм ти дал да разбереш. Никога не съм ти казвал, че те обичам. Казах ти омразни неща, неща, които наистина не мислех. — Искаше му се да я докосне, но тя бе издигнала помежду им невидима бариера. — Всичко това е вече минало, мила моя. Ще започнем отново. Обещавам ти, че ще направя всичко за теб.

— Трябва да вървя. Скоро трябва да съм на работа.

Все едно не й бе казал нищо. Каза й, че я обича, но това не промени нищо. Тя възнамеряваше да си иде и никога повече да не се види с него.

Решителността му се засили. Не можеше да допусне подобно нещо. В този момент той бе решен на всичко, за да си върне жената.

— Идваш с мен.

— Не, няма. Имам си работа.

— Имаш освен това и брак.

— Това не е истински брак. Никога не е бил.

— Вече е. Ние поехме обет, Дейзи. Свещен обет. А той си е съвсем истински.

Долната й устна потрепери.

— Защо постъпваш така? Казах ти, че вече е късно да направя аборт.

Сърцето го болеше за нея. Колкото и да бе силна мъката му, разбираше, че не можеше да се сравни с нейната.

— Ще има и други бебета, мила моя. Ще опитаме отново. Веднага, след като лекарят каже, че може.

— За какво говориш?

— Исках това дете не по-малко от теб, но не го бях разбрал до онази нощ, когато избяга. Съзнавам, че аз съм виновен, дето си изгубила бебето. Ако се бях погрижил по-добре за теб, това никога нямаше да стане.

Тя сбърчи чело.

— Не съм изгубила бебето.

Той я зяпна.

— Още съм бременна.

— Но нали каза — като ти рекох, че искам да поговорим, каза, че било твърде късно да направиш аборт.

— Вече съм бременна четири месеца и половина. Абортът е незаконен.

Въпреки че видя как радост озарява лицето му, устните й се извиха в цинична усмивка, нещо, което никога не бе мислил, че ще забележи у нея.

— Това променя нещата, нали, Алекс? Сега, след като знаеш, че сладкишът все още се пече във фурната и ще си остане там, бас ловя, че няма да искаш чак толкова да ме отведеш със себе си.

Емоциите следваха в съзнанието му толкова бързо една подир друга, че не можеше да се справи с тях. Тя все още носеше тяхното дете. Мразеше го. Не искаше да се върне. Не можеше да се оправи в този хаос на чувства, затова се зае с практичните въпроси.

— Взела ли си мерки за медицинско наблюдение?

— Наблизо има болница.

— Болница ли?

Притежаваше цяло състояние, а жена му ходеше в някаква си болница. Трябваше да я отведе оттук — някъде, където да може да изтрие с целувки тази неумолима решителност от лицето й. Единственият начин да го постигне, обаче, бе да се нрави на коравия мъжкар.

— Ако това е представата ти как трябва да се погрижиш за себе си, не съм особено впечатлен. Отслабнала си и си бледа. Толкова си напрегната, че изглеждаш готова да рухнеш всеки миг.

— Кой го е еня? Ти не искаш това дете.

— О, не, страшно го искам! Фактът, че реагирах като негодник, когато ми съобщи новината, не означава, че не съм се освестил. Знам, че не искаш да дойдеш с мен, но засега нямаш друг избор. Застрашаваш и себе си, и детето, Дейзи, а аз не мога да ти позволя да го направиш.

Видя, че бе намерил слабото й място, но тя все още се съпротивляваше.

— Нямаш думата по тези въпроси.

— Имам и още как! И ще направя така, че и ти, и детето да сте в безопасност.

В очите й се прокрадна опасение.

— Ще играя грубо — рече той. — Няма да ми отнеме много време, за да науча къде работиш и ти гарантирам, че службата ти веднага ще изчезне.

— Нима ще го направиш?

— Без изобщо да се колебая.

Раменете й хлътнаха, той разбра, че спечели, но не изпита никакво задоволство.

— Вече не те обичам — прошепна тя. — Изобщо не те обичам.

Гърлото му се сви.

— Няма нищо, скъпа. Аз те обичам достатъчно и за двама ни.

Алекс откара Дейзи до къщурката в работнически квартал, недалеч от зоологическата градина. В малкото предно дворче имаше статуйка на Дева Мария, която ведно с едър слънчоглед сякаш бдеше над цветна леха с червени петунии. Тук Дейзи бе наела стая с изглед към телената ограда на задния двор; докато сбираше оскъдния си багаж, той се измъкна да уреди въпросите с хазяйката й, но разбра, че си бе предплатила наема за месеца.

От бъбривата жена научи, че Дейзи работела през деня като секретарка в козметичен салон, а вечер — като сервитьорка в една механа в квартала. Нищо чудно, че бе толкова уморена. Нямаше кола, затова ходеше или пеша, или пътуваше с автобус, защото спестяваше всички пари за идващото бебе. Фактът, че жена му живееше в крайна бедност, докато той притежаваше две луксозни коли и къща, пълна с безценни произведения на изкуството, заби още един пирон в ковчега на чувството му за вина.