Сюзън Филипс - Да целунеш ангел

Но навярно Синджун й липсваше още повече. Между тигъра и Дейзи съществуваше странна връзка, която той изобщо не можеше да разбере. Тя обичаше да се грижи за животните, за които на останалите не им достигаше търпение: слончето-беладжия, боязливата горила, стария, царствен тигър. Сигурно не й бе леко да е далеч от животните, които обича.

И в този миг той се вкамени. Кожата му настръхна, едва дишаше. И какво точно му подсказа, че тя е с едно от тези животни?

Двайсет и четири часа по-късно той стоеше до перилата на тропичния отдел на чикагската зоологическа градина Брукфийлд и се взираше в Глена; седнала на скала в средата на терена, тя дъвчеше стрък целина. Пребродил бе бавно стръмните пътеки, които обикаляха обширния район. Очите го смъдяха от недоспиване, главата го болеше, в стомаха му гореше прогорена от киселина дупка.

Ами ако грешеше? Ако изобщо не бе дошла тук? Вече бе ходил до отдела Личен състав на градината и бе разбрал, че не работи тук. Сигурен бе обаче, че бе някъде наблизо до Глена. Освен това вече нямаше къде другаде да я търси.

Глупак! Думата откънтя в главата му като удар на пилотонабивачната машина. Глупак. Глупак. Глупак. Глупак.

Мъката му бе прекалено лична, за да се излага на показ, затова като чу глъчта на поредната група дечица, се отклони по криволичещата алея, обградена с тропическа растителност и с перила, боядисани в зелено, като бамбук. Най-горе намери ново място за усамотение. Глена се набра по едно от тежките въжета, които се спускаха от изкуствените дънери на върха на планината и дойде до него. Изглеждаше здрава и доволна от новия си дом. Седна, този път с морков в ръка.

Неочаквано вдигна глава и започна да издава мляскащи звуци. Той проследи погледа й и видя Дейзи да приближава към перилата, вгледана в горилата.

Сърцето му щеше да изскочи от гърдите, радостта го обзе, моментално последвана от мъка. И от петнайсет метра разстояние можеше да види, че не носеше грим, а лицето й бе белязано от умора. Косата й бе пристегната на врата, за пръв път, откакто я познаваше, изглеждаше почти грозновата. Къде бе онази Дейзи, която обичаше да се кипри и да се суети с парфюми и пудри? Дейзи, която така се радваше да се нацапа с ухаещ на ябълка лосион и малиново на цвят червило? Къде бе онази Дейзи, която използваше всичката топла вода за един душ и оставяше по цялата врата на банята следи от спрея си за коса? С пресъхнали устни той попиваше гледката и нещо в него се пречупи. Това бе тази Дейзи, в каквато я бе превърнал.

Това бе Дейзи с опустошената й любов.

Приближи и забеляза още хлътнатини под скулите й, разбра, че бе отслабнала. Погледът му се спусна към талията й, но широкото яке, което носеше връз чифт тъмни панталони, му попречи да види някакви промени в тялото й. Прониза го страх. Ами ако бе изгубила бебето им? Нима това щеше да е наказанието им?

Тя бе потънала в безмълвно общение с горилата и не го забеляза, когато приближи с децата иззад нея. Рече тихо:

— Дейзи!

Тя се напрегна, сетне се обърна. Лицето й пребледня още повече, ръцете й потрепнаха в неволен спазъм. Изглеждаше така, сякаш бе готова да хукне на мига, той пристъпи бързо, за да я спре, ала студенината й го възпря. Единственият друг път, когато си спомни очи да изглеждат тъй празни, бе когато бе погледнал в огледалото.

— Трябва да поговорим.

Думите му несъзнателно повториха нейните — беше ги повтаряла толкова пъти, — но каменното й изражение не бе ли отражение на онова, с което се бе обръщал към нея?

Коя бе тази жена? Лицето й не носеше и белег от онази живост, която притежаваше преди. Виолетовите й очи бяха тъй безжизнени, че човек не можеше дори да предположи, че някога бяха плакали. Нима бе изгубила бебето им? Нима той бе отговорен за тази нейна промяна? Не и бебето. Моля те, Господи!

— Няма за какво да говорим.

Тя се обърна и си тръгна, насочи се към изработената от въжета завеса на входа към района на приматите. Той я последва навън и без да се замисли я хвана за ръката.

— Пусни ме.

Колко ли пъти му го бе казвала, докато я мъкнеше из площадката или я дърпаше от леглото сутрин? Този път обаче изрече думите без предишното чувство. Вгледа се в бледото й, изпито лице.

Какво направих с теб, любов моя?

— Искам само да поговорим — рече рязко той и я отведе встрани от тълпата посетители.

Тя погледна ръката му, която обгръщаше нейната.

— Ако възнамеряваш да ме отведеш да направя аборт, вече е твърде късно.

Прииска му се да вдигне глава и да нададе вой. Беше изгубила бебето и вината бе изцяло негова.