Сюзън Филипс - Да целунеш ангел

Алекс забеляза не само последните думи на Амелия, но и многозначителната й усмивка към Макс. Гледа подире й, докато не напусна стаята, убеден, че двамата криеха нещо важно от него.

— Права ли е Амелия? — попита Макс. — Промени ли мнението си?

— Когато изрекох онези думи, всъщност не ги мислех. Тя ме изплаши адски, адреналинът ми дойде множко. — Погледна изпитателно Макс. — Амелия не се учуди, че Дейзи е забременяла, а знаеше, че взема противозачатъчни хапчета. Защо?

Макс отиде до ореховия шкаф и се загледа през стъклените му вратички в колекцията си от порцелан.

— И двамата само се надявахме, това е всичко.

— Лъжеш, по дяволите! Дейзи ми каза, че Амелия й взела хапчетата. Кажи ми истината.

— Ами… направихме онова, което смятахме за най-правилно.

Алекс усети как го обгръща невероятен покой. Спомни си малките опаковки с хапчетата на Дейзи. Спомни си също, че не бяха покрити с фолио. В наши дни, когато почти всички дражета са в опаковки с фолио, нейните хапчета бяха просто поставени в кутийки, защитени само от капачето им.

Усети как нестихващата тежест в гърдите му се увеличи. Отново не бе повярвал на жена си и пак бе сгрешил.

— Ти си го планирал, нали? Така, както си планирал и всичко останало. Подменили сте хапчетата.

— Не разбирам за какво говориш.

— Как ли пък не разбираш! Истината, Макс! Искам цялата истина и то веднага.

Старикът щеше да се свлече на земята. Коленете му се подгънаха и той се отпусна на най-близкия стол.

— Не разбираш ли? Това бе мой дълг!

— Твой дълг! Разбира се, така е според теб. Не мога да си простя, че бях толкова глупав. Винаги съм знаел колко си обсебен от родовата история, но никога не ми е хрумвало, че ще направиш нещо подобно.

Стомахът му се сви от обзелата го горчивина. Още от самото начало той и Дейзи бяха не нещо друго, а марионетки в ръцете на обсебения от миналото Макс.

— Нещо какво? Господи, трябва да си ми благодарен. — Макс скочи от стола. Размаха показалец към Алекс. — За мъж, който е професионален историк, не схващаш изобщо значението на родословието. Ти си пра-правнук на последния цар!

— Аз съм Марков. Единствено родовата история на това семейство означава нещо за мен.

— Безполезна банда вагабонти. Вагабонти, чуваш ли ме? Ти си Романов и твой дълг е да имаш наследник. Но ти не искаше, нали така?

— Решението бе мое право, а не твое.

— Това е по-важно, отколкото каквато и да е прищявка.

— Когато тя ми каза, че е бременна, си помислих, че го е направила нарочно. Обвиних я в лъжа, негодник такъв!

Макс потрепна и изгуби част от позата на справедливо разгневен.

— Погледни от моята гледна точка. Разполагах само с шест месеца и трябваше да действам бързо. Макар и да съм искал да се влюбиш в нея, едва ли очаквах мъж с твоите интелектуални възможности да се заинтересува от едно тъй лекомислено същество като дъщеря ми другояче, освен сексуално.

На Алекс му се повдигна. Какво ли й е било на неговата интелигентна жена да бъде принудена да живее с баща, който изпитваше толкова нищожно уважение към нея?

— Онова лекомислено момиче е далеч по-умно и от двама ни.

— Не е необходимо да говориш учтивости.

— Не го и правя. Ти изобщо не познаваш дъщеря си.

— Знам, че не биваше да допусна този брак да свърши без да съм направил всичко, за да осигуря наследник на Романови.

— Нямаше право на такова решение.

— Не е съвсем така. В цялата си история представителите на фамилията Петроф винаги са се посвещавали на доброто на Романови, дори и когато те не са били съгласни.

Алекс погледна Макс и осъзна, че бащата на Дейзи не бе съвсем на себе си по тази тема. Макс може и да бе разумен мъж във всяко едно отношение, но не и по този въпрос.

— Няма да допуснеш родът да прекрати съществуванието си — рече Макс. — Не можех да го позволя.

Нямаше никакъв смисъл да спорят повече на тази тема. За Макс детето, което Дейзи носеше, бе просто една пионка, докато за Алекс то означаваше нещо по-различно и той изпита бащинския инстинкт да го защити.

— Какви хапчета вземаше? Какво й дадохте?

— Нищо, което да застраши бебето. Детски флуорни таблетки — това е. — Макс се строполи на стола. — Трябва да я откриеш, преди да е направила нещо глупаво. Ами ако реши да се избави от него?

Алекс се вторачи в стареца. Постепенно горчивината му бе заместена от съжаление, като си помисли само, колко години бе изгубил Макс, колко възможности бе пропилял, за да опознае забележителната си дъщеря.