Елизабет Феърчайлд - Мълчаливият ухажор

А веднага след изненадата последва неизбежното съжаление, искрената мъка и състрадание, които намериха израз в твърде високия глас на Амелия, когато тя заговори отново.

— Ти приличаш на майка си, мило дете, но не можеш да видиш това, нали?

— Така е. Наистина не виждам, но си спомням как изглеждаше майка ми и съм поласкана, че смятате, че има някаква прилика между нас двете. Когато бях дете, я смятах за най-красивата жена на света. А когато се усмихнеше, на лицето й се появяваха най-прекрасните трапчинки.

Сара изпита облекчение, че първоначалният шок, предизвикан от слепотата й, бе отминал и сега вече можеше да се надява на един сравнително естествен разговор. Веселият тон на лейди Кесълфорд звучеше принудено, но Сара нямаше нищо против. Въпросите, на които отговаряше, бяха учтиви и съвсем естествени. Нямаше ги безсмислените изрази на мъка и съжаление заради недъга й. Всъщност, когато разбра, че Линдъл хол е в Бъкингъмшир 7 7 Графство в Горна Англия. — Б.пр. , само на един ден път от Брантли, любимото имение на сина й, дори неестествената й веселост отстъпи пред искреното любопитство.

Лейди Кесълфорд, която по свое собствено желание вече пет години живееше в пълно уединение, кой знае защо бе изумена да научи, че Сара още от детските си години бе обречена на живот в провинцията.

— Казваш, че никога преди не си идвала в Лондон? Живяла си много скучно, мила моя.

Доктор Тървей се изкашля.

— Може би си спомняте, че майката на госпожица Линдъл се разболя от треска, която бе прихванала в Лондон. Сара също се заразила, в резултат на което ослепяла. Мисля, че е напълно разбираемо нежеланието на лорд Линдъл да посещава един град, донесъл му толкова нещастия. Сара кимна.

— Баща ми смяташе, че ако ми позволи да изкарам един сезон в Лондон, той ще стане причина да се разболея от някоя неизлечима болест, която се предава по въздуха.

Лейди Кесълфорд махна с ветрило пред себе си.

— О, Боже! Баща ти сигурно много е обичал скъпата ти майка.

Сара не знаеше какво да отговори. Нямаше никакви съмнения в привързаността на баща й към майка й. Проблемът беше другаде. Майка й не му бе отговорила със същите чувства. Чудеше се дали лейди Кесълфорд знае това. Навремето майка й бе станала обект на твърде много клюки и интриги.

Лекарят бе достатъчно мъдър и побърза да насочи мислите й в друга посока.

— Знаеш ли, Сара — рече той, — лейди Кесълфорд отказва да се качи на кон поради същите причини, които не позволяват на баща ти да дойде в Лондон.

— Наистина. Вярно е. — Амелия откъсна мислите си от катастрофите, които очакваше от бъдещето, и ги насочи към спомена за отминали злини. — Моят най-голям син, Астън, бе хвърлен от любимия си кон докато прескачал някаква ограда. Падна на главата си и си счупи врата. И заради този трагичен инцидент, просто не мога да поверя живота си на някой кон.

Сара се наведе напред. Гласът й бе снишен до поверителен шепот.

— Знаете ли, напълно разбирам вашия страх от коне. Обичам да яздя на гърба на някой едър, кротък кон, под зоркия поглед на коняря, но се разтрепервам от страх от всяко прекалено буйно, непокорно животно. Тази сутрин едва не бяхме стъпкани от един пощръклял кон с неукротим нрав.

— О, Боже! Какъв ужас! — Вдовицата размаха ветрилото си малко по-енергично.

— Беше ужасно премеждие — довери й Сара с безгрижна усмивка и такова невъзмутимо спокойствие, че лейди Кесълфорд престана да си вее с ветрилото. — Но — гласът й придоби заговорнически нотки — татко изобщо не бива да научи за този инцидент, защото той сигурно веднага ще ме прибере в провинцията, където вероятността да се изпреча на пътя на обезумял кон е не по-малка. Не сте ли съгласна? Не бих желала отново да се затворя у дома, и то толкова скоро след идването ми тук. Лидия и докторът имат цял план за забавленията ми.

Лейди Кесълфорд я прекъсна с енергичната решителност на човек, който ръководи живота на другите много по-добре от неговия собствен.

— Трябва да чуеш представлението на филхармоничното общество. Аз имам лична ложа, която просто стои неизползвана в Арджил Румс.

Сара се усмихна.

— Много мило от ваша страна, че ни предлагате такъв лукс, лейди Кесълфорд, но не бихме искали да се натрапваме…

— Не, не, вече две години ложата стои празна, мила моя. Синът ми, който много добре знае, че съм прикована на легло, продължава да я плаща, вероятно само за да ме дразни. В случай, че внезапно ми хрумне да отида на концерт — все повтаря той.