Елизабет Феърчайлд - Мълчаливият ухажор

Настъпи дълго мълчание и Сара си помисли, че с последната си забележка сигурно се бе злепоставила пред вдовицата.

— А ето че сега си в Лондон. — Гласът на графинята изобщо не издаваше мислите, които я вълнуваха в този момент.

— Да, чудесно е! Тук има толкова много звуци и аромати, толкова нови неща, които бих могла да правя! — Думите на Сара преливаха от възторг. Цялото й лице бе осветено от радост.

— Изпитвам някакъв непонятен копнеж дълбоко в душата си… — Тя се опита да обясни чувствата си. Изобщо не можеше да си представи неземното изражение, което се появи на лицето й, нито пък долавяше страстните нотки в гласа си. — Чудя се дали бихте ме разбрали, ако ви кажа, че изпитвам непреодолима потребност да изследвам света, който лежи извън малкия пашкул, в който си живеех щастливо и спокойно толкова дълго време?

Думите, които се откъснаха от устата й, изведнъж й се сториха твърде дръзки и нетрадиционни, прозвучаха й като нещо, което бе изрекла майка й, нещо, което никой не би споменал в учтив светски разговор. Чувството й за приличие и дълг изведнъж загаси светлинката, озарила лицето й.

— Не бих искала да злепоставям съпруга си сред приятелите му и затова сметнах за необходимо да посетя Лондон.

Амелия, която твърде бързо се превръщаше в отшелник сред собствените си познати, силно сграбчи ръката й и я стисна насърчително.

— Знаеш ли, напоследък и аз самата се терзая от подобен копнеж?

— Защо да не изследваме света заедно? — Сара преливаше от възторг. — Едно такова приключение е много ободряващо и вълнуващо.

— Може би. — В гласа на Амелия се долавяше недоверие. — Следващото събиране в Алмак ще бъде идущата сряда. Ще се свържа с лейди Типтън и Корнелия Кандиш, за да ги информирам за моя патронаж и ако успея да убедя племенника ми да ни придружи, може да се надигна от това легло и да дойда с теб.

Графинята тъкмо произнасяше последните си думи, когато един мъж влезе в стаята. Сара веднага разпозна в него джентълмена. Долови аромата на скъп парфюм от сандалово дърво, чу полюляването на кожените пискюли на високите му над коленете ботуши. Сара нямаше как да разбере, че това е Стюарт Кесълфорд, който изглеждаше като моден символ на шивашкото изкуство. Облечен бе в закопчан до брадичката, двуреден фрак в небесносиньо, бяла жилетка и тесни, прилепнали по тялото панталони. Красавеца, който за момента дори не подозираше този печален факт, се спря и вдигна вързания със златиста панделка монокъл към проницателното си синьо око.

— И защо е необходимо да убеждаваш любимия си племенник, скъпа лельо? Знаеш, че трябва само да попиташ и аз съм твой.

Сара знаеше, че племенникът на лейди Кесълфорд я проучва внимателно. Тя сякаш усещаше изпитателния му поглед и веднага се почувства в много неизгодно положение, защото така той научаваше за нея неща, които тя просто нямаше как да разбере за него. Внимателно слушаше, опитвайки се да долови някаква промяна в речта на новодошлия, която щеше да е сигурен знак, че е разбрал за слепотата й. Сара изпитваше известна загриженост, не беше сигурна как физическият й дефект ще бъде възприет от обществото. Това бе едва второто от много такива мъчителни запознанства, които трябваше да понесе през следващите седмици.

— Стюарт! — Амелия веднага се намеси. — Идваш съвсем навреме. Ще те представя на госпожица Линдъл. Току-що й обещах да й осигуря поръчителство за Алмак.

— Да — джентълменът замълча и се спря на мястото си. — И тук се намесвам аз.

И тогава Сара го чу — неловката пауза, почти незабележимата изненада в следващите му думи. Това беше единственото доказателство, че Стюарт Кесълфорд бе осъзнал нещастното й състояние. Сара бе много доволна от учтивия начин, по който той реагираше на слепотата й. После се запознаха, а Амелия повтори, че би искала той да я придружи до Алмак.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие — рече младият мъж. Наведе се изискано над ръката на Сара, повдигна я и леко я докосна с устни със самоуверен и очевидно неведнъж репетиран елегантен жест.

Сара реши, че маниерите му са доведени до съвършенство, за да доставят радост и изтънчено удоволствие. Лекият неангажиращ допир на ръката му, кратката целувка на устните му бяха точно премерени — нито твърде груби, нито твърде страстни, нито твърде студени, или пък надменни. Този жест напълно отговаряше на онова, което Сара си бе представяла, че ще види в Лондон. Нещо в тази целувка я накара да разбере по-добре майка си, която бе толкова запленена от живота в Лондон, припомни й, че това е поведение, с което годеникът й отдавна бе свикнал. Чудеше се дали и Джефри можеше така съвършено да целуне ръка на някоя дама.