Елизабет Феърчайлд - Мълчаливият ухажор

Амелия поклати глава, а на устните й се появи тиха, изпълнена с копнеж усмивка, която Сара не можа да види.

— Вашият син е много грижовен, милейди — рече Сара, изтълкувала неправилно тъгата, с която вдовицата й разказа за празната ложа, и преди Амелия да успее да си поеме дъх, за да каже нещо, тя се наведе напред и промени темата на разговора, като отбеляза: — Зная, че въпросът ми може да ви се стори неуместен, но това, с което сте облечена, не е ли китайска коприна?

Амелия изобщо не намираше въпроса за неуместен.

— Как разбра това? — попита тя.

Развеселена от факта, че повечето хора смятаха, че слухът й е също толкова ограничен, колкото и зрението й, Сара се разсмя, без да подозира, че Амелия се възхищава най-вече от този неин приятен, изпълнен с весело безгрижие смях.

— Фината ориенталска коприна издава прекрасно шумолене, което просто няма как да се сбърка — обясни тя.

Развеселена, графинята се раздвижи в леглото, само за да произведе въпросното шумолене.

— Напълно си права, мила моя. Радвам се, че го забеляза, защото това е любимата ми дреха. Толкова е приятно да се докосваш до коприна… Не си ли съгласна?

Пръстите на Сара сякаш се плъзнаха по въображаемото парче коприна.

— Тя прилича на топла вода, която изтича през пръстите ти — промърмори тя.

— Прекрасно казано, мила моя. — Амелия постави една мека гънка от лъскавата тъкан в ръката на Сара. — Племенникът ми Стюарт спечели тази дреха за мен.

— Спечели ли я, мадам? — удиви се Сара.

— О, да. Стюарт постоянно печели разни неща. Той е добре известен с късмета си.

Доктор Тървей отново се прокашля.

— Човек или трябва да е късметлия, или да има бездънни джобове, за да продължи да се забавлява в подобни хазартни игри.

— Да, това е така — съгласи се Амелия. — Този начин на живот не може да не поставя Стюарт в известни затруднения от време на време. — Тя се засмя опрощаващо. — Но това не се случва често. Само няколко пъти е заемал от мен по-големи суми пари. — В думите й нямаше и следа от укор. — За моя радост, Стюарт има и други таланти. Той е много красив, добър познавач е на модата и ценител на бързите коне. Осмелявам се да твърдя, че по въпросите на изисканата изтънченост и елегантност момчето просто няма равен на себе си.

— Наричат го Красавеца, нали? — учтиво попита Тървей.

Сара не пропусна внезапната студенина и скованост, които се прокраднаха в думите на Амелия.

— Да. В някои кръгове. А моят собствен син, скъпият ми Ашли наричат Звяр.

— Звяр, милейди! — Изразителната уста на Сара свидетелстваше за искреното й възмущение. — Какво жестоко прозвище!

— Наистина — въздъхна Амелия. Една дълбоко изстрадана въздишка. Така въздишат майките, които правят всичко, което се изисква от тях, и въпреки това децата им не постъпват според очакванията им. — Ашли не дава пет пари за това какво мислят, или говорят за него. За жалост, той е много неразумен в това отношение. Всъщност, прякорът му сякаш го забавлява, но за една майка — сигурна съм, че разбираш това, мнението на околните е от огромно значение.

Сара наистина разбираше. Майка й също не даваше пет пари за благоприличието и добрия тон, без изобщо да мисли за страданията, които навличаше на семейството си. Тя се пресегна и потупа ръката на Амелия, а думите й прозвучаха много разумно и успокояващо.

— Може би е най-добре, че синът ви посреща това с усмивка, защото вие щяхте да сте още по-разстроена, ако той страдаше от това прозвище.

— Никога не съм гледала на нещата от този ъгъл, но думите ти ми носят странно успокоение — прошепна графинята и се наведе напред. Беше толкова развълнувана, че гласът й трепереше. — Скъпа моя, ти виждаш неща, които ние, зрящите, би трябвало да забелязваме по-добре от теб.

— Вие сте много мила, лейди Кесълфорд. Може ли да помоля да ви разгледам по-внимателно?

— Ако само можех да направя това възможно. — Графинята изглеждаше искрено разстроена от факта, че не може да направи нищо.

Доктор Тървей хвана ръцете на Сара.

— Сара вижда, милейди, по свой си начин. С помощта на ръцете си.

Наистина ли, дете? Чувала съм, че крал Джордж видял лицето на лейди Сара Ленъкс, като прекарал ръка по лицето й, когато тя била представена в съда. Казват, че искал да разбере дали приличала на съименницата си — нейната пралеля, Сара Ленъкс, и обявил, че двете жени много си приличат.

— Лейди Ленъкс е била много любезна да позволи на краля да направи това. Повечето хора не се съгласяват лицата им да бъдат опипвани.