Елизабет Феърчайлд - Мълчаливият ухажор

— Проклятие, жено! Можех да те убия!

Ругатнята, изречена през рамо, я смути не по-малко от урагана, връхлетял я, докато той препускаше край нея. Сара изобщо не бе свикнала да й крещят. Никой до този момент не се бе отнасял грубо с нея. Имаше нещо оскърбително в този изблик на гняв, насочен към нея. Неконтролируемите лудории на един кон и собствената й неволна грешка със сигурност не можеха да оправдаят непристойния му език.

— Мили Боже! Сара, добре ли си? — Доктор Тървей веднага застана до нея. — Можеше да бъдеш убита!

— Проклет глупак! Един мъж не трябва да бъде допускан до улицата, щом не може да контролира коня си — настоя тя, силно зачервена от преживяното. И през ум не й минаваше, че нейният бастун е в голяма степен отговорен за поведението на разбеснелия се кон.

— Този мъж притежава много силен кон — отбеляза лекарят.

— И не знае мярка на устата си — сухо добави Сара.

В далечината все още се чуваше тропотът на копитата и гласът на ездача:

— Пазете се от пътя!

Доктор Тървей я преведе около купчината слама, изсипана на пътя.

— Хайде, трябва да отидем у лейди Кесълфорд — напомни и той. — И нито обърнатите двуколки, нито избягалите коне ще ни попречат да получим гаранции за Алмак.

След шума и суматохата по улиците, в смълчаната къща на графинята на Хенли се долавяше нещо смътно тревожно и вълнуващо. Слугите бяха твърде раболепни и мълчаливи, огромните стаи прекалено тихи и изпълнени със сладникав мирис на застояло.

— Сериозно болна ли е графинята? — тихичко попита Сара, доловила силната акустика на огромната, студена всекидневна, в която чакаха, за да бъдат допуснати до леглото на Амелия Кесълфорд.

Лекарят й отговори шепнешком.

— Никога не бива да повтаряш това, което ще ти кажа сега, Сара, но графинята няма никакви физически оплаквания, които бих могъл да излекувам. Здравословното й състояние се влошава от постоянната й меланхолия, която подсилва всяка нейна болка и вълнение. Изпадна в това състояние след смъртта на най-големия си син, Астън, който си счупи врата при едно падане от коня. Този нещастен инцидент може би нямаше да я сломи чак толкова, ако не бе последван от апоплектичния удар на съпруга й, Джордж, и от смъртта на сестра й и зет й, станали жертва на едрата шарка. Убедена, че самата тя съвсем скоро ще умре от разбито сърце, Амелия се залежа и никога повече не пожела да напусне къщата си.

— Какъв ужас! — думите й скръбно прокънтяха в огромната, задушна стая. Сара изпита дълбоко състрадание към жената на горния етаж. Тя напълно разбираше скръбта, причинена от загубата на близък човек. Нейната собствена майка се бе споминала, когато тя бе едва седемгодишна. Месеци наред, озовала се в нов, потънал в тъмнина свят, Сара бе неутешима, разкъсвана от убеждението, че тя, по някакъв начин, бе отговорна — за случилото се, измъчвана от ужасния страх, че баща й може да й бъде отнет по същия начин.

— Ужасно, ужасно! — думата продължаваше да се върти в съзнанието й.

— Наистина е ужасно — съгласи се докторът. — Ужасна загуба е една чудесна, здрава жена да линее и вехне заради любимите хора, които е загубила при положение, че все още има семейство, добро здраве и сила — все неща, към които много от моите пациенти така отчаяно се стремят.

— Но щом оплакванията й всъщност са измислени, какво правиш за нея?

Лекарят се засмя самодоволно.

— Посещавам я твърде често и така лейди Кесълфорд е принудена да се облече, да се погрижи за тоалета си и да седне в леглото. Твърдо решен съм да направя така, че тя все пак да се измъкне от това легло.

Когато най-после Сара и доктор Тървей бяха въведени от един смирен, мълчалив слуга при овдовялата графиня, Сара не можа нито да види, нито да оцени черното копринено кимоно, което Амелия се бе постарала да наметне в очакване на посетителите си, но се досети за артистично подредените букли на току-що накъдрената й коса, доловила слабия мирис на леко опърлена коса, който винаги се усеща след използването на маша. Тя леко стисна ръката на лекаря.

— Влизай, влизай, Тървей. Не стой на вратата. Коя е тази красива млада жена, която си довел да ме види? — Амелия ги покани с повелителния тон на жена, свикнала всички нейни заповеди да се изпълняват начаса.

Сара направи реверанс.

— Аз съм Сара Уилкс Линдъл, милейди. От Линдъл хол.

— Линдъл? Дъщерята на Елизабет Линдъл? — Графинята зашумя с коприните си и се наведе напред, за да я огледа по-добре. Сара почувства напрегнатия й поглед, всъщност дори долови момента, в който вдовицата, осъзнала, че тя е сляпа, рязко си пое дъх. Сара неведнъж бе чувала тези сподавени въздишки на изумление.