Елизабет Феърчайлд - Мълчаливият ухажор

Вкъщи Сара знаеше къде ще я отведе всяка нейна стъпка. Всеки звук, всеки аромат й бе познат. Лорд Линдъл държеше сляпата си дъщеря в пълната безопасност на дома им в Линдъл хол. Всяка нейна потребност бе задоволявана, а миналото, настоящето и бъдещето на Сара бяха педантично обсъждани и планирани. Пред нея не съществуваха никакви изненади, никакви пречки не я спъваха. Цялото й минало и голяма част от бъдещето й бе предсказуемо и праволинейно — тя живееше в пълна сигурност, закриляна и защитавана от всякакви шокове и изненади.

Този нов свят, в който се бе отзовала, бе плашещ и смущаващ, но всепоглъщащ и завладяващ по начин, който тя не си бе представяла преди. В Лондон всяка нейна стъпка бе непозната, изпълнена с препятствия и трудности. Една обикновена разходка по тротоара се превръщаше в мъчително, изнурително, шумно приключение. Сара бе объркана, замаяна и въодушевена, новите й преживявания надминаваха всичките й очаквания.

От момента, в който излязоха на тази сутрешна разходка, доктор Тървей нервно се покашляше и непрекъснато мърмореше нещо под носа си. Тези едва доловими звуци, както и все по-бавните крачки, с които се движеше, колкото по-наближаваха целта си, оставиха у Сара неловкото убеждение, че добрият лекар предпочита да е всякъде другаде, но не и тук — на път за дома на една от най-известните си пациентки — лейди Амелия Кесълфорд, овдовялата графиня на Хенли.

Идеята за това пътуване принадлежеше на кръстницата й, Лидия Тървей, и Сара бе дошла в Лондон по нейна покана. Седем години подред Лидия бе писала писма до бащата на Сара, умолявайки го да позволи на дъщеря си да опита вкуса на живота в големия град. Седем години подред лорд Линдъл бе отклонявал щедрите й покани. Тази година писмото от Лидия бе пристигнало отново — по-дълго и по-смело от предишните.

— Не можеш вечно да държиш дъщеря си изолирана от света на равните й в обществената йерархия само заради слепотата й — караше се Лидия в писмото си. — А аз няма да ти позволя да наказваш Сара заради глупостта на майка й.

Баща й прочете сърдитото писмо на Лидия. После го прочете още веднъж. Сара сдържаше дъха си и се осмеляваше да се надява, че тази година той може да сметне, че е разумно да я пусне. От дълго време тя се опитваше да не обръща внимание на неясния, разяждащ копнеж, съсредоточен в областта точно под сърцето й. Приемаше живота си и плановете на баща й за нея без да задава въпроси, без да му противоречи, но писмото отново бе възбудило обхваналото я напрежение и безпокойство.

Вече години наред Сара изпитваше тези чувства. В миналото винаги бе успявала да подтисне недоволството си след всеки пореден отказ на баща й. Тази година, обаче, беше различно. Сара просто не можеше да скрие колко много я привлича мисълта да прекара един сезон в Лондон. Копнежът в душата й растеше. Мъчителните терзания не й даваха покой.

Навремето майката на Сара се стремеше към Лондон подобно на нощна пеперуда, привлечена от пламъка на свещта. Замина, покорена от блясъка на новите дрехи, изтънчената галантност, непрекъснатата въртележка от забавления, и изостави съпруга и малката си дъщеря. И също като нощните пеперуди, лейди Линдъл изгори деликатните си крилца. Изгуби огромни суми пари на хазарт, похарчи цяло състояние за дрехи, шапки и обувки, едва не предизвика скандал с необмислените си флиртове. Лорд Линдъл може би щеше да й прости всичко, но жена му се върна в Линдъл хол повалена от силна треска, от която така и не се възстанови. Това той не можеше нито да прости, нито да забрави, защото същата треска отне зрението на дъщеря му.

Сара дълбоко бе изстрадала загубата на майка си. И докато скърбеше за нея, бе решила, че тя самата ще бъде различна. Твърдо бе решена да отбягва Лондон, играта на карти, танците, всички онези неспокойни лутания на духа, които може да е наследила от майка си. Убеждаваше себе си, че Лондон изобщо не я привлича, но когато за нейно изумление осъзна, че това не е така, когато пристигна поредната покана от кръстницата й, тя реши да заглуши терзанията и копнежа в душата си като се съгласи с любимия план на баща й за бъдещето й. Обеща му, че ще се омъжи за Джефри Гарви, неженения най-голям син на най-добрия приятел и съсед на баща й, сър Гарт Гарви, след като той се завърне от двегодишната си служба отвъд океана. Бе решена да се превърне в добра и вярна съпруга, различна от майка си във всяко едно отношение.

За нейно огромно разочарование, любопитството й, свързано с Лондон, изобщо не намаля след даденото обещание. Точно обратното — то сякаш ставаше по-силно.