Елизабет Феърчайлд - Мълчаливият ухажор

— Не, не е приятел — твърдо заяви той, след като го огледа внимателно, а лицето му остана равнодушно и безизразно. — Но въпреки това, се познаваме. Господин Престън, нали?

До тази сутрин Хоукс бе считал Престън за един от най-близките си приятели. Брет отхвърли завивката и седна в леглото.

— Много добре знаеш кой съм, Хоукс.

Графът запази каменното си изражение, по което не пролича и следа от болезненото чувство на измамено доверие, което разкъсваше душата му.

— Ще ни оставите ли, господин Престън? — Тонът му беше хладен, но безупречно вежлив и коректен. През цялото време отказваше да погледне към Брет.

Кетрин започна да хленчи.

— Хоукс, нека ти обясня… — примоли се Брет.

Хоукс го прекъсна.

— Само приятелите ми могат да ме наричат Хоукс, господин Престън. Настоявам да се въздържате от подобно обръщение. Освен това нито съм ви молил, нито пък желая да чуя обясненията ви. Сега ще ни оставите ли?

Брет въздъхна, сви рамене и с извинение погледна към красивата млада жена, която го бе приела в леглото си, и възприе същата студена сдържаност и официален тон.

— С удоволствие бих го направил, милорд, ако бъдете така добър да ми подадете панталоните от еленова кожа, върху които сте стъпил.

Хленченето на Кетрин премина в ридания. Въпреки че ръцете му трепереха, Хоукс небрежно взе кожените панталони и като обърна гръб на мъжа, когото някога бе наричал свой приятел, ги подхвърли на леглото. Успя да остане напълно безразличен към плача на Кетрин. Жените — особено непостоянните, неверните, пресметливите създания като нея — не би трябвало да бъдат благословени от изкусното оръжие на сълзите.

Брет, който възвърна самоувереността си веднага щом облече аленочервената си униформа на офицер от Кралската кавалерия, се опита да каже нещо, докато, седнал на ръба на леглото, нахлузваше високите си до бедрото ботуши. Думите обаче замръзнаха на устните му, когато Хоукс заяви с нетърпящ възражение, леденостуден глас:

— Можете да си тръгнете сам, господин Престън. Изглежда, че знаете пътя.

Безцеремонната грубост на тези думи изтръгнаха едно — „Извинявай, старче“ от устата на Брет.

Думите обаче не можеха да разрушат леденото самообладание на Хоукс.

— Довиждане, сър — бе единственият му отговор.

Брет нахлупи триъгълната си шапка и излезе.

Сърцераздирателните вопли на Кетрин станаха по-силни. Хоукс не можа да остане безразличен и й подаде кърпичката си.

— Издухай си носа, Кати.

Красивите й, лешникови очи се разшириха от изумление при това мило предложение и тя бързо го погледна.

Хоукс се почувства като глупак. Жената отново го бе измамила.

— Вълнуващото ти представление наистина става по-добро, когато успееш да пуснеш някоя сълза, Кет — измърка той.

Тя захвърли кърпичката към него. Опитът се оказа несполучлив.

— Един истински джентълмен никога не би обидил една дама с подобна злобна забележка.

Думите се оказаха също толкова безрезултатни, колкото и ударът с кърпичката.

— Това е твърде съмнително твърдение — заяви той с кадифения си глас. В гърлото му напираше неудържим смях. — Аз съм Звяра, котенце, а всяка една жена в този град може да ти каже, че звярът не е джентълмен.

Вбесена, тя захвърли една възглавница към него. Този път се прицели по-добре и възглавницата мина съвсем близо край лявото му ухо.

— Ти наистина си звяр. Хората ме предупреждаваха, че само за един миг можеш да промениш чувствата си. Върви си! Не желая повече да гледам учтивото ти безразличие!

Той се поклони.

— Както желаете, мадам. Повече няма да ви безпокоя.

Тя отново се разрида, този път заради готовността му да си тръгне. Беше достатъчно суетна, за да вярва, че той няма да се откаже от нея толкова лесно. Твърде късно Кетрин си припомни, че е добре облечена и живее спокойно благодарение на щедростта на графа. Твърде много щеше да загуби след неговото сбогуване.

— Безсърдечно същество! — кресна тя.

Думите й не оказаха никакво въздействие. Тя хвърли още една възглавница.

Хоукс се отмести невъзмутимо и възглавницата прелетя край него. Той се загледа с тъга в летящия предмет, изпитал необяснимо родство с използваната възглавница, която прелетя над парапета, а разпилялата се перушина се посипа като градушка върху площадката. Очите му бяха бездънни, тъмни и леденостудени. Обърна се и за последен път погледна младата жена, която го бе запленила в мига, в който я бе видял за пръв път в Кралския театър преди осем месеца.