Елизабет Феърчайлд - Мълчаливият ухажор

Подтиквана от мисли за тъжния край на майка си, дълбоко убедена, че трябва да прогони призрака й от съзнанието си, преди да се отдаде на брачния живот, Сара се осмели да прибави собствените си молби към настояванията на Лидия. Може би един сезон в Лондон щеше да успокои растящата й неудовлетвореност.

— Аз скоро ще се омъжа, татко — бе изтъкнала тя. — Зная много малко за промените, които ще настъпят в живота ми, но съм сигурна, че ще бъда добра съпруга, напълно доволна от живота си. Струва ми се, че ще бъде крайно неуместно да предадеш на Джефри, който е пътувал много и добре познава света, една съпруга, зелена и неопитна като ученичка.

Остана изумена, когато баща й се съгласи, макар да не знаеше, че всъщност нейните доводи не бяха от особена важност. В края на краищата, съпругът на Лидия, който беше лекар, наклони везните в полза на Сара. От всички хора на света, един лекар можеше най-добре да я пази от неприятности и беди.

Фактът, че Джордж Тървей е лекар, може и да бе успокоил страховете на баща й, но същият този факт не улесняваше по никакъв начин достъпа на Сара до обществото. Един лекар, пък бил той и с благороден произход, трябва да се примирява с неудобното петно на професията си в едно общество, в което хората се оценяваха според титлите, земите и парите им, както и според способността им да живеят, без да работят. Джордж и Лидия Тървей живееха тихо и спокойно, работеха усърдно и почти не се включваха в шумотевицата, трескавите забавления и вихрения начин на живот на висшето общество.

— Не можем да направим нищо друго, освен да я представим на една от матроните, които ревностно пазят достъпа до Алмак 5 5 Салон за светски събирания, в който млади, неомъжени момичета, придружени от майките си, се запознават с подходящи млади мъже. — Б.пр. — заяви Лидия на съпруга си.

Лекарят, който се доверяваше на преценката на жена си за всичко, свързано с обществения живот, се съгласи да се срещне с една от пациентките си — овдовялата графиня на Хенли. Лейди Кесълфорд бе един от стълбовете на почтеността, тя осигуряваше протекции и гаранции за надеждност.

— Не е необходимо да правим това, доктор Тървей — заяви Сара, докато весело вървеше напред, използвайки бастуна си от слонова кост. Ушите й долавяха всички звуци на оживения град. — Не е необходимо да ходя в Алмак. Има толкова много неща, които мога да видя и да направя — амфитеатъра Астли, колекцията от статуи на господин Таунли, Галерията на шепота в Свети Павел…

Лекарят, който тъкмо преговаряше думите, които щеше да каже на графинята, я прекъсна.

— Лидия има право, знаеш това. Проклетите гаранции са жизненоважни. Те осигуряват подходящи връзки — също както при хората, които имат ложа в театъра. Човек трябва да ги има.

— Наистина ли? — Сара се усмихна и смени посоката на движение. Тя изпитваше неописуемо задоволство, разходката по улицата я забавляваше, доставяше й истинска радост. Струваше й се смешно, че трябва да положат толкова усилия, за да може тя да получи достъп до Алмак.

— Разбира се. Лидия знае най-добре. Кръстницата ти е много умна жена и много прозорлива, когато става дума за светска изтънченост. Могла е да се омъжи за не един джентълмен с титла. Семейството й смятало, че трябва да се омъжи поне за рицар, но тя категорично им заявила, че иска само мен.

Сара долови вълнението на лекаря по леко предразгавелия му глас. Беше развълнуван, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Металните рамки на очилата издрънчаха в разперените му ръце, той шумно издуха носа си, сякаш за да подчертае едновременно силната си решимост да довърши започнатото и голямата благодарност към Лидия, която бе направила огромна жертва, като се бе омъжила за него — най-младия син в едно семейство, загубило парите и влиянието си при две поколения комарджии и прахосници.

Ако не бе забил лице в носната си кърпичка и ако не бе позволил на мислите си да се отклонят от настоящето, той може би щеше да забележи онова, което Сара дори и не подозираше — неприятностите препускаха към тях и то твърде бързо.

Избавил се от вцепенението, причинено му от жестоката измяна на приятеля и любовницата му, Хоукс пришпорваше коня си и препускаше със скорост, която не Изглеждаше особено благоразумна на фона на уличното движение. Цялото му внимание бе съсредоточено върху пътя. Той се промъкваше сред спрелите фургони и карети, които се движеха едва-едва, а срещу него блестеше изгряващото слънце.