Елизабет Феърчайлд - Мълчаливият ухажор

Стюарт го накара да млъкне и сърдито заяви:

— Не говори глупости. Положението никога не е било чак толкова лошо. Оня глупак просто не иска да ми даде жилетката.

— Колко странно! — Хоукс иронично повдигна вежди.

— Абсолютно! Никога преди не ми е отказвал нещо.

— Значи си негов постоянен клиент?

— Бих казал, че е така. Имам цяла дузина жилетки, излезли изпод майсторската му ръка.

Гласът на Хоукс бе твърде меден, за да бъде искрен.

— Дамите в града сигурно са обезумели от радост. Шивачът ти обаче не изглежда особено впечатлен. Плащал ли си редовно сметките си при него?

— Разбира се, че съм плащал преди.

— Колко преди!

— Какво искащ да кажеш?

— За колко от дванадесетте жилетки си му платил?

— Какъв безочлив въпрос!

— Ах! — Гласът на графа бе по-гладък и от кадифе. — Най-сетне стигнахме до същността на проблема. Предполагам, че си платил за първата, може би и за втората, но в никакъв случай за третата. След което, при всяка представена сметка, ти си ощастливявал бедния шивач с нова поръчка, за да му затвориш устата.

Стюарт го изгледа, побеснял от яд.

— Откъде знаеш това?

Гласът на Хоукс стана рязък и студен.

— Чувал съм, че това е начинът, по който се уреждат дълговете в определени кръгове. Но още не бях чувал някой от контетата на хайлайфа да е измъквал пари от младите си роднини, с жълто около устата.

Стюарт бавно прибра кутийката с емфието.

— Не се бой. Няма повече да притеснявам Нейт.

— В това съм повече от сигурен. — Гласът му прозвуча с неумолима твърдост, която подчертаваше сериозността на Хоукс по въпроса и преди Стюарт да е успял да даде воля на наранените си чувства, братовчед му сложи край на оплакванията му с думите: — Искаш ли аз да платя на кредиторите ти, Стю?

Светлите сини очи едва не изхвръкнаха от орбитите си.

— Не, разбира се — изфуча Стюарт. За момент лицето му бе олицетворение на наранена гордост, но после побърза да смекчи резкия си отказ с добре премерена незаинтересованост. — Ако толкова настояваш, можеш да платиш на мосю Ла Фет за жилетката ми, братовчеде, но в никакъв случай не покривай всичките ми дългове. Това ще се разчуе веднага. Помисли си само какво би станало, ако другите ми шивачи, шапкарят и обущарят откажат да изпълняват поръчките ми, докато не им платя.

— Толкова ли си закъсал наистина?

— Повече. — Стюарт говореше с безгрижието на човек, свикнал постоянно да дължи пари на твърде много хора. После шеговито додаде: — Но не се притеснявай, братовчеде. Не очаквам от теб да платиш всички сметки. Късметът скоро ще се обърне в моя полза. Винаги става така.

— Късметът все някога ще ти изневери, Стю. Не можеш непрекъснато да живееш по този начин.

— Аз и не възнамерявам да го правя. Твърде е уморително.

Хоукс не направи никакъв опит да прикрие презрението си.

— Можеш да живееш съвсем прилично с месечната издръжка, която ти остави чичо ми, ако не играеше комар и не залагаше на състезанията с кучета, както и ако не притежаваше дузина жилетки, предназначени да доставят удоволствие на дамите.

Стюарт махна с бледата си, отрупана с пръстени ръка.

— Зная, братовчеде, че искаш да ме накараш да правя икономии, но в никакъв случай не отива да ми четеш проповеди, защото аз зная от сигурен източник, че и ти пръскаш много пари по твоята лененоруса хубавица.

— Вече не — изрече бавно Хоукс. Веднага му се прииска да не бе казвал нищо, защото отегчената незаинтересованост на Стюарт веднага изчезна.

— Какво? Да не би да възнамеряваш да се откажеш от подобните си навици?

Беше ред на Хоукс да се престори на равнодушен и незаинтересован.

— Отказвам да издържам любовница, която ме поставя в неудобно положение с прекалената си щедрост.

— Щедрост? — Стюарт изглеждаше смутен.

Хоукс заговори през зъби. Думите оставяха горчив вкус в устата му. — Поделя леглото си с твърде много мъже.

— Не може да бъде! И кой се осмелява да застане на пътя ти?

— Тази сутрин някой си господин Престън се криеше под завивките й — заяви графът с унищожителна язвителност.

На лицето на Стюарт се появи нещо като състрадание. Хоукс го забеляза и потръпна от яд.

— Брет е глупак. А ти какво направи?

Хоукс сви рамене.

— Нищо особено, всъщност. Просто му подадох гащите и го помолих да си върви.

Стюарт се плесна по бедрото.

— Не може да бъде.

— Целият беше настръхнал от студа. Какво друго можех да направя?

Стюарт заговори и за момент думите му прозвучаха хем разумно, хем снизходително.