Джеймс Чейс - Още един глупак

Реник каза на хората си да останат в колите. Като ми кимна, той тръгна към входа на къмпинга. Аз се влачех след него като бик на заколение.

Бил Холдън беше в канцеларията си. Като влязохме с Реник, той вдигна глава.

— А, здравейте, мистър Барбър — каза той и стана. Погледна въпросително към Реник.

— Лейтенант Реник от градската полиция, Бил — казах аз. — Иска да ти зададе няколко въпроса.

Холдън изглеждаше изплашен.

— Ама разбира се, господин лейтенант. Кажете.

Сега започва, рекох си аз. Сега ако не мога да се измъкна с някоя лъжа, край.

— Търсим едно момиче — каза — Реник. — Около двайсетгодишна, хубавичка, е рижа коса, носи памучна рокля в синьо и бяло и ниски обувки. Има големи слънчеви очила. Това да ви говори нещо?

— Съжалявам, господин лейтенант, но няма смисъл да ми задавате такива въпроси. През сезона виждам хиляди момичета. За мен те са еднакви като песъчинките по брега. Просто не ги забелязвам.

— Имаме причини да смятаме, че това момиче е било тук в събота около полунощ. В събота вечер тук ли останахте?

— Не. Дежурството ми свърши в осем. — Холдън ме погледна. — Но вие нали бяхте тук, мистър Барбър?

Някак си успявах да изглеждам по-спокоен, отколкото бях всъщност.

— Не в събота, Бил. Тогава си бях вкъщи.

Реник се беше втренчил в мен.

— Е, в такъв случай не мога да ви помогна, господин лейтенант — рече Холдън.

— Защо смяташ, че мистър Барбър е бил тук в събота през нощта? — попита Реник с престорено спокоен тон.

— Ами просто ми се стори, че е останал тук. Той…

Прекъснах го.

— Бях наел едно бунгало, Джон. Мислех да напиша книга. Видях, че вкъщи не може да се работи.

— Вярно… ли е… това? — Беше ми мъчително да долавям недоверието в гласа му. — Не си ми казал.

Наложих си да се усмихна.

— От книгата нищо не излезе.

Реник ме изгледа и се обърна към Холдън.

— Всички бунгала ли бяха заключени в събота през нощта?

— Разбира се — отговори Бил. — Самият аз ги заключих всичките, освен бунгалото на мистър Барбър. Той си имаше ключ.

— Никой ли не е пипал ключалките?

— Не.

— Ти заключи ли твоето бунгало, Хари? — попита Реник.

— Струва ми се, да. Не съм сигурен. Може и да не съм.

— Кое беше наел?

— Последното отляво — каза Холдън.

Той вече се чувствуваше неловко и поглеждаше ту към мен, ту към Реник.

— Има ли някой там сега?

Холдън погледна скицата на стената.

— В момента е свободно.

— Виждали ли сте някога Одет Малру тук? — попита Реник.

— Момичето, което беше отвлечено? — Холдън поклати отрицателно глава. — Никога не е идвала тук, лейтенанте. Щях да я позная. Виждал съм доста нейни снимки. Не… никога не е идвала при мен.

— Искам да погледна онова бунгало. Имате ли ключ?

— Трябва да е на вратата, господин лейтенант.

Реник тръгна към вратата, а аз понечих да го последвам.

— А, мистър Барбър… — обади се Холдън.

Ето че започва, помислих си аз. Обърнах се и му направих гримаса да мълчи.

— Веднага се връщам — отвърнах аз и тъй като Реник се беше спрял, налетях върху него и желанието си да го избутам навън.

— Какво има? — попита той Холдън, като не се остави да бъде избутан.

— Няма нищо, господин лейтенант — отвърна Холдън с най-злочест вид. — Нищо важно.

Реник излезе навън в горещия пек. Тръгнахме мълчаливо покрай дървените скари, като заобикаляхме полуголите курортисти, които ни оглеждаха втренчено и сигурно се питаха какви са тези хора, облечени в градски дрехи, докато стигнахме до бунгалото, където бе умряла Одет.

Ключът беше в ключалката. Реник бутна вратата и влезе. Той се огледа, после се обърна и втренчи суров поглед в мен.

— Защо не си ми казал, че си наел това бунгало, Хари?

— Трябваше ли да ти кажа? — Бях останал до вратата. — И през ум не ми е минавало, че може да те интересува.

— Тук някъде трябва да е била убита.

— Така ли мислиш? Може да са я убили и на брега.

— Искам да си помислиш хубаво — заключи ли вратата или не?

— Няма какво да мисля, не я заключих — казах аз. — Не съм казал на Холдън. Не исках да го ядосам. Оставих ключа в ключалката. Намерих го в понеделник, когато наминах да си взема пишещата машина.

— Значи може да е била убита тук.

— Ключалките на тези бунгала не са нищо особено. Може да е била убита в кое да е от бунгалата или пък на плажа.

Той стоя цяла минута замислен, докато аз се бях изправил насреща му и слушах как сърцето ми бие до пръсване.

После Реник погледна часовника си.