Джеймс Чейс - Още един глупак

— Хари, разговарял ли си някога с Одет Малру? — попита той.

Сърцето ми замря.

— Не. Аз бях в затвора, когато са се преселили тук. Никога не съм имал възможността да взема интервю от нея — казах аз, като нарочно се направих, че не го разбирам. Първата лъжа. Трябваше да продължа да лъжа, докато Реник ме хванеше някой ден.

— Значи не знаеш нищо за нея?

— Нищичко. — Хвърлих угарката си в кошчето за смет. — Защо питаш, Джон?

— Просто се чудех. И най-дребните сведения ще ми са от полза.

— Може би има едно нещо, което ще свърши работа. Малру е французин по народност. Наследствените закони във Франция са така строги, че децата не могат да бъдат обезнаследявани по никакъв начин. По закон Одет щеше да получи половината от богатството на Малру, ако го беше надживяла. Сега съпругата прибира всичко.

Имах чувството, че това не е нещо ново за него. Явно го знаеше от по-рано.

Той помълча малко и каза:

— Сигурно не знаеш, момичето е имало любовник. Не е била девствена.

— Нищичко не знам за нея, Джон — казах твърдо аз.

Внезапно вратата се отвори и влезе Барти.

— Имам нещо за теб, Джон — каза, без да ми обръща внимание. — Лосанджелиската полиция направи голям удар. Щом се обадили в първия хотел — и готово. В хотел „Риджънт“ било регистрирано момиче на име Ан Харкорт. Това е тих, почтен хотел, там не сме имали неприятности. Администраторът я описа. Носела е онази рокля в синьо и бяло. Пристигнала е с такси в дванайсет и половина през нощта. Открили са таксито и шофьорът си спомнил, че я е взел от летището. По това време е пристигнал само един самолет — от Палм Сити. Момичето не излизало от стаята и наредило да му носят храната горе. Казало, че не е добре. В събота сутринта имало телефонен разговор с Палм Сити и после към девет вечерта — още един разговор, пак с Палм Сити. До понеделник все си седяло в стаята, напуснало хотела в девет вечерта, като взело такси от пиацата. Шофьорът каза, че я е закарал на летището.

— Останали ли са някакви отпечатъци в хотелската стая?

— Нещо повече. Забравила е евтина пластмасова четка за коса, която камериерката е виждала да употребява. Получил се е хубав набор от отпечатъци и те са на път. Всеки миг ще ги получим.

— Хващам се на бас — каза Реник, — че Ан Харкорт е Одет Малру. Току-що получих заключението от аутопсията. Зашеметили са я с удар по главата, после са я удушили. Не е имало съпротива. Изненадали са я. Тук има нещо интересно, Барти. Между пръстите на краката й и обувките има пясък — от плажа. Изглежда вървяла е по пясъка, отивайки на среща. Момчетата от лабораторията смятат, че може да се установи откъде точно е пясъкът.

Барти изсумтя.

— Винаги смятат, че могат да правят чудеса.

Беше някак странно и обезпокоително да седя, да ги слушам как разговарят и да съзнавам съвсем ясно, че съм напълно пренебрегнат. Все едно че ме нямаше.

— Е, ако не ви трябвам, Джон — казах аз и станах, — ще се върна в стаята си. Имам цял куп работа.

И двамата се обърнаха и се вторачиха в мен.

— Ами добре — каза Реник, — но не напускай сградата. След малко ще ми трябваш.

— Ще бъда в стаята си.

Излязох и тръгнах по коридора.

Като застанах на горната площадка на стълбището, видях, че на единствения изход стоят двама детективи и разговарят. Те нехайно ме погледнаха и извърнаха глави.

Влязох в стаята си и затворих вратата.

Дали тези двамата не пазеха стълбището? Може би гледаха да не офейкам.

Седнах зад бюрото, усещайки как в гърдите ми се надига паника. Бях ли вече в капана? Дали Реник не беше се досетил, че и аз съм замесен?

Опитах се да работя, но изобщо не можех да се съсредоточа. Крачех напред-назад, пушех и се опитвах да измисля как да сложа капан на О’Рейли, но нищо не ми идваше наум.

След един час излязох от стаята и отидох до тоалетната. Двамата детективи продължаваха да стоят на долната площадка.

Като се върнах, телефонът иззвъня.

— Хайде ела при мен — каза Реник.

Нервите ми бяха обтегнати до крайност. Ако не бяха онези пазачи на стълбището, дори можех да офейкам.

Овладях се и тръгнах към кабинета на Реник. Срещнах го на вратата.

— Медоус ни вика — рече той и аз тръгнах след него.

Медоус работеше на бюрото си. Като влязохме, вдигна поглед.

— Е, как е? — попита той и протегна ръка да си вземе пура. — Какво има, Джон?

Реник седна. Отидох по-настрани до едно празно бюро и седнах.

— Вече съм сигурен, сър — момичето изобщо не е било отвлечено — отвърна Реник.