Джеймс Чейс - Още един глупак

— Сам се забърках и съм готов да понеса последиците. Точно сега всичко ти се вижда прекрасно, обаче може и да загазиш, защото хич не познаваш жените.

Това го стресна. Той се обърна да ме погледне.

— Какво искаш да кажеш, дявол да го вземе?

— Ще видиш. Не от вчера съм журналист. Имал съм работа със статистки. Знам им характера. И едно ще ти кажа — Рея Малру няма никакво намерение да прекара остатъка от живота си с един гангстер ирландец. Нали не се самозалъгваш, че си нещо повече от бивш полицай, изискан като пън? Щом Малру умре и тя пипне парите, изведнъж ще загуби интерес към тебе. И лека-полека ще останеш на сухо. Тя знае как да го направи. Няма да се усетиш и ще бъдеш един от многото бивши полицаи, които търсят работа.

— Ами? Така ли мислиш? — Тънките му устни се разтегнаха в усмивка, но очите му не бяха весели. — Не си въобразявай, глупако. Ти ще бъдеш под земята, когато ние с Рея се оженим.

Успях да се изсмея.

— Това е най-смешното нещо, което съм чувал някога. — Спрях колата пред банката. Беше два часът без три минути. Все още бе затворено. — Наистина ли си въобразяваш, че жена като Рея ще се омъжи за гангстер като тебе? Може да съм глупак, но тук има още един глупак.

— Затваряй си устата, че да не ти я затворя аз — изръмжа той, а месестото му лице пламна.

— Разбира се. Няма да кажа и дума, щом си толкова чувствителен. — Помълчах и добавих: — Но знам какво щях да направя, ако бях в твоето положение.

Той ме изгледа.

— Аха? И какво ще направиш?

Обзе ме трескаво вълнение. Бях го накарал да се замисли. Усещах.

— Щях да се подсигуря здравата, за да не ме зареже Рея. Щях да й докажа, че аз командвам отсега нататък…

Той седеше неподвижно. Още малко и щях да чуя как мозъкът му пращи от мислене, после изведнъж се усмихна.

— Жал ми е за тебе, тъпако. Толкова си тъп, че просто не е за вярване — каза.

— Е, добре тогава, тъп съм.

Един чиновник отвори вратите на банката.

— Но ще ти кажа нещо — продължих аз. — Отсега нататък не бъди толкова сигурен. Аз ще те изиграя, ако мога. Рея ще те изиграе със сигурност. И ще се окаже, че си по-голям глупак от мен, но няма да ми е жал.

Той излезе от колата.

— Хайде, глупако. Стига си дрънкал. Искам записите.

Влязохме в банката и аз взех магнетофонните записи. Дадох му ги — нямах друг изход.

— Гледай да не ги загубиш — рекох аз, когато О’Рейли взе двете пакетчета. — Сега те са толкова важни за теб, колкото бяха за мен.

— Няма нужда да ми го казваш — рече той и излезе от банката, хубавото му лице беше разтревожено и напрегнато.

В два и десет бях в службата. На бюрото ми имаше бележка — Реник искаше да ме види веднага щом се върна.

Това можеше да значи всичко — и нови разкрития, и какво ли не. Дори можеше да значи, че му е известно кой е мъжът с кафявия спортен костюм. Но вече ми беше все едно. Примирих се с поражението и бях смазан. Знаех, че пипне ли ме Реник, с мен е свършено. Нямах нищо черно на бяло, за да докажа своята история. Убийството на Одет щеше да бъде приписано на мен без много усилия.

Ако исках да се спася, трябваше някак да докажа, че О’Рейли е убил Одет, Сигурен бях, че съм посял семената на съмнението в душата му и той вече няма вяра на Рея. Нямаше да унищожи двата магнетофонни записа — само с тях можеше да я държи в ръцете си. А докато те бяха налице; все имаше някакъв шанс да се измъкна.

Знаех, че Нина се притеснява и очаква новини, затова й се обадих.

Нашата линия бе свързана с централата, трябваше да внимавам какво говоря.

— У него са — казах аз. — Нямаше друг начин. Не казвай нищо. Остави на мен да говоря. Можеше да бъде и по-лошо. Ще говорим, като се върна. Щом се освободя, веднага си идвам.

— Добре, Хари.

Треперенето на гласа й ме накара да се почувствам ужасно.

— Не се притеснявай, мила. Все ще измисля нещо — казах аз и оставих слушалката.

В два и двайсет влязох в кабинета на Реник.

Той четеше някакъв доклад, слабото му лице бе намръщено и съсредоточено. Като влязох, вдигна поглед и ми направи знак да седна.

Може би беше само игра на въображението, но тонът на неговия глас веднага ме накара да си помисля, че вече не сме в такива приятелски отношения, в каквито бяхме преди по-малко от час и половина.

Седнах и запалих цигара. Вече бях претръпнал. Бях станал фаталист. Щях да лъжа до края и ако не успеех, щях да приема каквото ми се пишеше.

Накрая той хвърли доклада на бюрото, облегна се назад и ме загледа втренчено. Лицето му беше безизразно, но очите му се взираха изпитателно в мен. Гледаше ме така, както полицай гледа заподозрян, или може си въобразявах.