Джеймс Чейс - Още един глупак

— Ан Харкорт, пътувала за Лос Анжелос. Коя е Ан Харкорт? Виж какво, Барти, зарежи другата работа. Искам да знам всичко за това момиче. Накарай момчетата да поработят. Свържете се с Лос Анжелис, да видят и там. Искам да проверят всички хотели, може да е била отседнала в някой хотел.

— Какво ти хрумна, Джон?

— Има някаква измама в тази история. Похитителят казва на момичето, че е Джери Уилямс, когото тя не е виждала поне от два месеца. Той я убеждава да отиде в оная дупка „Пиратската колиба“ — там не стъпва никой от нейната компания. После тя изчезва. Едър мъж с кафяв спортен костюм е забелязан в колата й в десет и половина. Чули са друга кола да заминава, но никой не я е видял. После едрият мъж с кафявия спортен костюм е видян с момиче, облечено в същата рокля, която намерихме на трупа. Били са на летището в единайсет часа. Часовете съвпадат. От „Пиратската колиба“ до летището има около половин час път с кола. Дотук добре. Може да е била отвлечена. Може така да са я наплашили, че да си е сменила роклята, да си е сложила червена перука и слънчеви очила и да е тръгнала с този човек. Но какво става? — Той удари с юмрук по масата. — Тя отива сама! Имало е още четиринайсет души в самолета и всички са били по двойки. Не са могли да имат нищо общо с момичето. Стюардесата ги познава добре! Мъжът, който кара колата й, излиза от чакалнята на летището и изчезва. После намираме чантата с парите за откупа и мъртвото момиче. Чантата е натъпкана със стари вестници, излиза наяве и един доста тъмен факт — има две чанти, съвършено еднакви. — Той млъкна и впери поглед в Барти. — Ти разбираш ли нещо?

— Може да е било и фалшиво отвличане отвърна Барти. — Ако предположим, че тази Ан Харкорт е Одет Малру. Това е нещо, което ще трябва да докажем.

— Аха — каза Реник. — Започвайте. Да проверим всичко около това момиче и като казвам проверка, искам истинска проверка!

Той бързо се обърна към мен.

— Дай да фотографират роклята. Накарай някое от момичетата тук да я облече и изтрийте лицето. Някой друг може да я разпознае. Снимката да излезе във всички местни вестници, в Лос Анжелис също.

Взех роклята и отидох в стаята си. Сякаш цялото ми тяло бе омекнало. Капанът се затваряше прекалено бързо. След двайсет и четири часа, ако не и по-рано, Реник щеше да бъде по следите ми. Трябваше да измисля някакъв начин да докажа, че убиецът е О’Рейли, но какъв?

През следващия час бях прекалено зает, за да мисля за собствените си проблеми. Дадох да фотографират роклята, организирах пресконференция и осигурих отпечатването на снимката в Лос Анжелис.

Беше време за обяд. Готвех се да изляза да обядвам с Реник и Барти, когато телефонът иззвъня. И тримата бяхме в кабинета на Реник. Той вдигна слушалката, после ми я подаде.

— Нина. Иска да говори с теб.

Взех слушалката.

— Да? Тъкмо отивах на обяд — казах аз.

— Хари, много ти се моля, ела си вкъщи. — В гласа и долових някаква нотка — нотка, която не бях чувал никога преди — и по гърба ми запълзяха ледени тръпки. — Трябва да говоря с теб.

Уплахата и, хладният равен тон ме стреснаха.

— Веднага идвам — казах аз и оставих слушалката. — Нина иска да обядваме заедно. Нещо е станало. Обичайните семейни неприятности. До два часа ще се върна.

— Разбира се, отивай — каза Реник. Той четеше една папка и дори не вдигна поглед. — Вземи кола, Хари. Искам да си тук в два.

Щом излязох от кабинета му, аз хукнах първо по коридора, а после по стълбите. Качих се на една полицейска кола и отидох вкъщи. Знаех, че нещо се е случило. Не можех да си представя какво, но по гласа й познах, че е нещо лошо.

Спрях колата пред къщи и тръгнах по пътеката, извадих ключа и бързо отворих вратата.

— Нина?

— Тук съм, Хари — обади се тя от хола.

Прекосих коридора, блъснах вратата на хола и влязох. После замръзнах на място.

Ннна бе седнала в едно кресло с лице към мен. Изглеждаше смалена, изплашена и много бледа.

О’Рейли седеше до нея, кръстосал крака. Беше сменил шофьорската си униформа със спортна риза и масленозелени панталони. Чоплеше си зъбите с кибритена клечка и широко ми се усмихна, като ме видя.

В дясната си ръка държеше трийсет и осемкалибров полицейски пистолет. Тъпото му синкавочерно дуло бе насочено към мен.

— Хайде, малкия, ела да се присъединиш към нашата компания — каза О’Рейли. — Жена ти, изглежда, не може да оцени моето присъствие.

Влязох в стаята и се приближих до Нина. Веднага се съвзех от уплахата, че го намирам вкъщи и след внезапния страх в гърдите ми се надигаше хладна ярост.