Джеймс Чейс - Още един глупак

Мислех, че съм я стреснал с това, но лицето й не трепна.

— Знам за тази рокля — каза тя. — Аз й я купих. Това е плажна рокля. Държеше я в колата си. Като ходеше на плажа, се обличаше с нея. Може би ще предадете това на лейтенанта.

Тя се обърна и тръгна към стъклената врата, която О’Рейли държеше отворена.

Премаля ми от притеснение. Ако можеше така спокойно и находчиво да отговаря на подобни въпроси, нямаше ли да се измъкне с приказки и от историята с магнетофонния запис? Тя можеше да признае, че заедно сме замислили отвличането, но това още не значеше, че е замесена в убийството.

— Вие сте Барбър, нали? — попита О’Рейли и тонът му ме накара да застана нащрек. — Лейтенантът ми каза за вас. Намерили ли са я?

Внимавай, казах си аз. Този човек е бивш полицай. Той е трениран да забелязва и най-малкото нещо, което буди подозрение, а каквото забележи, веднага ще бъде предадено на Реник.

— Намериха я. Реник иска да дойдете да я идентифицирате.

О’Рейли се намръщи.

— Може би старецът трябва да го направи.

— От два дена е мъртва и е била затворена в багажника на една кола. Малру не бива да я вижда.

— Е, добре. — Сивите му очи огледаха лицето ми. — А откупа намериха ли?

— Не.

— Казах на лейтенанта: намерете откупа и ще намерите убиеца, толкова е просто.

— Чакат ни. Да вървим.

— Трябва да съобщя на стареца къде отивам — рече О’Рейли. — Ей сега идвам. — Той тръгна през градината, после изведнъж спря и се обърна. — Намериха ли някакви следи от онзи, дето я е удушил? От снимката във вестника не излезе ли нещо?

Това ме сепна. Бях забравил за снимката.

— Не.

— Лейтенантът е умен човек. Ще види сметката и на тоя случай. Преди работех с него. Знае си работата.

Докато го наблюдавах, аз си извадих цигарите. Готвех се да запаля и изведнъж настръхнах от зловещо предчувствие.

Намериха ли някакви следи от онзи, дето я е удушил?

Не бях споменавал как е била убита Одет нито пред него, нито пред Рея. Трупът току-що беше намерен. Дори вестниците не бяха надушили нищо. Тогава откъде О’Рейли знаеше, че е била удушена?

Цигарата се изплъзна от пръстите ми.

Той беше! Любовникът! Бившият полицай, на когото Реник се доверяваше напълно и който имаше възможност да знае как се развива всичко и да живее на няколко метра от спалнята на Рея. О’Рейли!

Откъде знаеше, че Одет е удушена, ако не я беше удушил самият той?

След пет-шест минути О’Рейли влезе през летящата врата и дойде при мен в градината.

През тези няколко минути успях да се съвзема след откритието, което бях направил. Имах време да обмисля по-пълно предположението, че той е възможният убиец. Изглеждаше много подходящ за тази работа. Трябваше да внимавам да не се досети, че се е изпуснал и да не забележи, че го подозирам. Рея сигурно вече го беше предупредила за магнетофонните записи. Това трябваше да го стресне, както бе стреснало нея, но то не доказваше вината му. Трябваше да успея някак си да му припиша убийството, преди полицаите да са го приписали на мен.

Докато идваше към мен безшумно и леко като боксьор, трябваше да направя усилие, за да изглеждам спокоен.

— Готово ли е?

— Да.

По нищо не личеше, че знае за магнетофонните записи. Грубото му месесто лице бе малко замислено, но това бе всичко.

Заедно излязохме от къщата и отидохме до полицейската кола.

— Казахте ли на мистър Малру? — попитах аз, като се вмъкнах зад кормилото.

— Аха — той се настани до мене. — Голям удар е за него, единствената му дъщеря.

— Мисис Малру прие новината съвсем спокойно — рекох аз, като подкарах по алеята. — Те разбираха ли се с момичето?

— Много се разбираха. — В гласа му се прокраднаха по-остри нотки. — Тя се владее.

Реших да забия ножа в раната и да го завъртя.

— Лейтенантът разправяше, че сега мисис Малру ще наследи всичките пари на съпруга си. Убийството на момичето е много удобно за нея. Ако беше останало живо, щеше да получи половината от богатството, а сега съпругата заграбва всичко.

Той размърда едрото си мускулесто тяло. Не посмях да го погледна.

— Сигурно има достатъчно пари и за двете — каза О’Рейли.

Не бях сигурен, но ми се стори, че гласът му прозвуча смутено.

— Някои жени не се задоволяват с половинки. Мисис Малру май е от онези, които не биха поделили с никого и въздуха, който дишат.

Усетих, че се е вторачил в мен. Все още не го поглеждах.

— Лейтенантът ли мисли така?

— Не съм го питал.

След кратко мълчание той каза: