Джеймс Чейс - Още един глупак

Отдръпнах се от нея и погледнах нагоре към къщата, пред която беше паркирана колата. На горните етажи светеха няколко прозорци, но долните бяха тъмни.

Нина отвори вратата, вмъкна се зад кормилото и я притвори след себе си. Запалих цигара и застанал нащрек, оглеждах непрекъснато улицата.

Тя излезе от колата почти веднага.

— Всичко е наред — каза, като ме хвана за ръка и ме дръпна настрани. — Тук са ключовете.

— Преди един часа нищо не можем да направим — рекох аз. — Най-добре да се приберем.

— Да повървим. Не ми се иска да седя вкъщи и да чакам.

Напълно я разбирах, така че тръгнахме бавно към морето. Плажът беше пуст. Седнахме на пристана и загледахме далечните светлини на Палм Сити от другата страна на залива.

— Хари — каза Нина след малко, — сигурен ли си, че е била убита? Не е ли възможно да се е самоубила?

— Няма начин. Беше удушена. Да, чисто убийство.

— Кой може да го е направил?

— Непрекъснато се питам. Ако не е бил някой маниак, който я е видял, че влиза в бунгалото и я е нападнал, значи е Рея. Тя има мотив.

И аз разказах на Нина какво бях научил от Тим Каули за наследствените закони във Франция.

— Ако Одет беше останала жива, по закон щеше да наследи половината от огромното богатство на Малру. Той е на смъртно легло. Много е удобно за Рея да отстрани Одет по този начин, но не вярвам, че тя самата я е убила. Хващам се на бас, че това нейно алиби — дето се прави на болна и взема приспивателни — ще издържи на проверка. Тя е прекалено умна, за да се остави да я хванат заради едно лъжливо алиби. Рано или късно Реник ще се натъкне на факта, че Одет е трябвало да наследи половината от богатството. Ако заподозре, че отвличането е било инсценирано, този мотив ще му подскаже името на Рея, а тя е достатъчно умна и знае това.

— Тази жена трябва да има любовник, Хари — каза Нина. — Не ми казвай, че жена като нея ще живее само със стария си болен съпруг. Виждала съм я на снимката. Сигурна съм, че има любовник.

Беше права, разбира се. Питах се защо по-рано не съм се сетил за този възможен любовник.

— Чакай да помисля. Това е идея. — Разсеяно запалих цигара. След малко казах: — Да предположим, че има любовник. Рея му казва, че когато Малру умре, Одет ще наследи половината богатство. Да предположим, че онзи тип решава, че е по-хубаво двамата да докопат всичко. Никой от тях не иска да поеме риска и да убие Одет, оглеждат се за някоя изкупителна жертва и избират мене. Планът за отвличането е само димна завеса. Аз се хващам на въдицата. И Одет се хваща. Нямам представа защо и тя се е хванала на въдицата, но е така. Рея и нейният приятел са в безопасност. Ако се обърка нещо, аз ще отнеса последиците. Колкото повече си мисля за това, толкова съм по-сигурен, че си права. В дъното на цялата работа стои мъж — любовникът — и той трябва да е убил Одет.

През следващите няколко часа обсъждахме всичко, размишлявахме, правехме планове, но не стигнахме до никъде. Не можехме да забравим, че с всяка измината минута се приближава моментът, когато ще трябва да откраднем колата и да пренесем в нея трупа на Одет. Тази мисъл парализираше и двама ни.

Далечен часовник удари един. Нина ме погледна.

— Най-добре да започваме.

Докато се връщахме към къщи, никой от нас не проговори. Вървяхме един до друг и се държахме за ръце. Нямаше какво да си кажем, и двамата съзнавахме ужаса, който ни предстоеше.

Нашата улица беше пуста. Телевизорите сигурно вече бяха загасени. Прозорците на спретнатите къщички бяха тъмни. Ние бяхме сам-сами в този малък еснафски свят.

Спряхме на пресечката на Пасифик Авеню и Пасифик Булевард.

— Да вземем колата — казах аз.

Тръгнахме по булеварда към меркурия. Всички къщи и къщички тънеха в мрак. Без да се колебае, Нина се вмъкна на предната седалка и запали мотора. Отвори ми вратата и аз седнах до нея, като внимавах да не докосвам нищо. Колата потегли и спря пред нашата къща. Излязох да отворя пътната врата, а след това и вратите на гаража. Нина даде на заден ход. Сега меркурият и пакардът бяха броня до броня.

Нина слезе от колата и дойде при мен. И двамата погледнахме към багажника на пакарда.

Време беше.

— Иди вкъщи и ме чакай — казах аз.

— Ще ти помогна, Хари — отвърна тя с треперещ глас.

Прегърнах я и я притиснах към себе си. Знаех какво й струва да ми предложи това.

— Сам ще се справя — настоях. — Остави ме.

— Ще стоя до вратата, за всеки случай…

Тя отиде до пътната врата и започна да оглежда улицата.