Джеймс Чейс - Още един глупак

Нина ме чакаше. Лицето и беше напрегнато. Видя ми се състарена, отслабнала и възбудена.

Сложих чантата на масата.

— Сега бих пийнал — казах дрезгаво.

Чашата ми беше готова. Уискито ме подкрепи. Извадих кърпичка и избърсах лицето си.

— Спокойно, миличък — нежно каза Нина.

— Нищо ми няма.

Запалих цигара и поех дълбоко дима.

— Ще я отворя — каза Нина и се приближи до чантата.

— Не! Не я докосвай! Не бива да оставяш отпечатъци.

Взех чантата. Закопчалката се отваряше лесно. Натиснах езичето, вдигнах капака и я изпразних на масата.

Очаквах да се изсипят купища банкноти. Очаквах да видя десетки и десетки пачки с банкноти. Вместо това от чантата изпаднаха вестници — стари вестници, някои изцапани, но само вестници и нищо друго.

Пари нямаше, само стари, мръсни вестници!

Чух как дъхът на Нина секна.

Бях толкова слисан, че не можех да помръдна. Можех само да гледам вестниците, без да вярвам на очите си. После дойде съкрушителният удар на прозрението.

Пари нямаше — не можех да наема кола!

— Свършено е с нас — казах и погледнах безпомощно Нина. — Свършено е.

Тя разрови вестниците, сякаш се надяваше да открие част от парите между гънките им, после и тя втренчи поглед в мен.

— Но какво е станало? Да не ги е откраднал някой?

— Не, не съм изпускал чантата от очите си, докато не я затворих в багажника.

— Но какво е станало с парите? Мислиш ли, че Малру изобщо не е имал намерение да плати?

— Сигурен съм, че искаше да плати. Парите не значат нищо за него. Ако се беше опитал да направи такъв номер, щеше да знае, че рискува живота на дъщеря си.

Тогава изведнъж си спомних за другата чанта, която Реник ме бе накарал да занеса, за да я фотографират — точното копие на тази.

— Имаше две съвсем еднакви чанти. В едната са били парите, в другата — вестниците. Трябва да са били разменени, когато Малру е тръгвал да излиза.

— Кой може да ги е разменил?

— Рея. Разбира се! Истината ще ми извади очите. По едно време ми се виждаше странно, че ми поверява толкова много пари. Нищо не е имала намерение да ми дава — нито на мен, нито на Одет. Глупак бях да мисля, че не е имала друг избор, а тя, разбира се е имала. Приготвила е друга, а чанта, изчакала е удобен момент и ги е разменила. Никога не е имала намерение да ми се доверява — нито на мен, нито на Одет. Затова не дойде в бунгалото. Не е имало защо. Парите са били у нея, преди Малру да напусне къщата. Рискувах главата си за една чанта стари вестници! Хващам се на бас, че никога не е имала намерение да ми даде онези петдесет хиляди долара, които ми обеща. Използвала ме е като последен глупак и ето че се измъкна безнаказано!

— Какво ще правим сега, Хари? — попита тихо Нина.

Думите й ме накараха изведнъж да дойда на себе си.

— Какво можем да направим? Без кола сме загубени!

— На улицата и на Пасифик Булевард има десетки коли, оставят ги навън цяла нощ. Трябва да вземем една от тях.

Втренчих се в нея.

— Искаш да кажеш… да я откраднем?

— Ще я вземем временно — рече твърдо Нина. — Ще сложим онова в нея, ще я откараме някъде и ще я оставим. Ще съобщят за открадването на колата, полицията ще я намери, ще намерят и момичето. — Тя стисна ръката ми. — Не мога да понеса мисълта, че ще я оставим в онази мина, Хари. Трябва да я намерят, и то веднага.

Аз се поколебах, но разбирах, че в думите и има здрав разум.

— Това е рисковано, но ти си права. Няма друг начин. — Погледнах си часовника. Минаваше единадесет. — Ще изляза да видя дали има наблизо някоя незаключена кола.

— Идвам с теб.

— Добре.

Прибрах вестниците в чантата, сложих я в шкафа и излязохме. Ръка за ръка тръгнахме по улицата като обикновена двойка, излязла на разходка преди лягане.

Стигнахме до Пасифик Булевард, който беше успореден на нашата улица. Имаше доста коли от двете му страни. Спряхме пред един стар Меркурий.

— Тази ще свърши работа — казах аз.

Нина кимна. Огледахме улицата, после тя отвори чантата си и извади чифт ръкавици.

— Нека аз да свърша това — рече и се облегна на колата. Като си сложи ръкавиците, Нина продължи: — Прегърни ме, Хари. Нека да изглежда, че се целуваме. Ще се опитам да отворя вратата.

Прегърнах я.

Ако на някой от многобройните прозорци, които гледаха към улицата, имаше човек, той щеше да види как мъж и жена се прегръщат и тя се е облегнала на една кола. Такова нещо можеш да видиш на всяка улица.

— Вратата не е заключена — каза Нина.