Джеймс Чейс - Още един глупак

Часовникът в хола удари девет. Острият пресеклив звън отекна в стаята.

Изправих се и вперих поглед в счупената чаша и локвата уиски на пода.

— Ще почистя — казах и тръгнах към вратата.

— Хари…

— Сега ще се върна.

Трябваше да си поема дъх. Знаех, че съм пребледнял като платно. Главата ми се пръскаше. Отчаяно се опитвах да измисля някаква убедителна лъжа, но нищо не ми идваше наум.

Грабнах един парцал от кухнята и тръгнах обратно към хола. Видях как Нина опипваше резето на входната врата и се опитваше да я отвори. Одеве го бях дръпнал. Беше заяло нещо и тя с всички сили се стараеше да отвори.

— Къде отиваш? — извиках аз и хвърлих парцала.

Тя ме погледна през рамо. Лицето и бе изопнато и побеляло, очите изглеждаха огромни.

— В гаража.

Хвърлих се напред и я хванах точно когато издърпваше резето.

— Няма да отиваш там! Дай ми ключовете!

— Пусни ме!

Тя се отскубна от мене, хвърли се напред и като скри ключовете зад гърба си, облегна се на стената — Под бялата блузка гърдите й бързо-бързо се надигаха и спускаха от запъхтяното дишане.

— Дай ми ключовете!

— Не се приближавай! Какво си направил?

— Дай ми ключовете!

— Няма!

Трябваше да ги взема. Хванах я, но тя ми се изплъзна и избяга в хола. Изтичах след нея, хванах й китката и я извих зад гърба и.

— Хари! Боли ме!

Разтворих със сила пръстите й и измъкнах ключовете. Както се борехме, тя се изплъзна от ръцете ми и падна на колене.

Пуснах я и се отдръпнах, като едва си поемах дъх. Чувствах се ужасно.

Нина остана на колене, закри лицето си с ръце и се разплака.

Пуснах ключовете в джоба си.

— Извинявай, Нина — едва промълвих аз. — Не исках да ти причиня болка. Моля те, не плачи.

Исках да я вдигна от пода, но толкова ме беше срам, че не смеех да я докосна.

Две-три минути тя стоя на колене, а аз висях до нея и я наблюдавах. После бавно стана, като придържаше китката си.

Погледнахме се в очите.

— По-добре ми кажи истината. Какво си направил?

— Нищо, абсолютно нищо. Остави това. Съжалявам, че те ударих.

— Ще ми дадеш ли ключовете? Искам да отворя багажника на колата.

— За бога, Нина! Престани! Казах ти да оставиш тази работа. Ясно ли ти е? Трябва да я оставиш.

Тя протегна ръка.

— Дай ми моите ключове.

— Не бъди глупава — казах отчаяно — Стой настрана! Няма да ти ги дам!

Тя изведнъж седна, втренчила поглед в мен.

— Какво толкова има в тоя багажник, че се страхуваш да не го видя, че толкова се страхуваше да не го видят полицаите? Хари! Да не би… онова момиче да е в багажника?

Слушай какво — казах аз. — Вземи си малко дрехи в една чанта и отивай на хотел!

Трябва да остана сам тази нощ! Моля те, моля те направи това и престани да задаваш въпроси.

— О, Хари! — Тя ме гледаше ужасено. — Кажи ми, че не е вярно! Не мога да повярвам, Хари! Тя не е в багажника, нали?

— Престани да задаваш въпроси! — ударих с юмрук по масата. — Иди да си вземеш дрехи! Махай се оттук! Не можеш ли да разбереш, че имам достатъчно неприятности, за да се занимавам сега и с теб?

— Мъртва ли е? Сигурно е мъртва! Ти ли я уби?

Отидох до нея, хванах я за ръцете и силно я разтърсих.

— Престани да задаваш въпроси! Ти нищо не знаеш! Разбираш ли? Нищо! Сега отивай и не се връщай до утре.

Тя се освободи, отдръпна се и закри лицето си. После изведнъж сякаш се успокои и отпусна ръце.

— Никъде не отивам — каза Нина спокойно и твърдо. — Престани да крещиш и сядай. Този път ще бъдем заедно. Моля те, кажи какво е станало.

— Искаш ли да те набия? — изръмжах аз. — Не можеш ли да разбереш, че ще отидеш направо в затвора, ако знаеш нещо за това? Не разбираш ли? Опитвам се да те спася. Излизай оттук, и то веднага!

Тя ме погледна втренчено и поклати глава.

— Последният път, когато имаше неприятности, ти ме накара да стоя настрана като чужда. Това няма да се повтори. Ще ти помогна с каквото мога.

— Не ми трябва твоята помощ! — изкрещях аз. — Хайде излизай!

— Никъде не отивам, Хари.

Замахнах да я ударя, но нямах сили за това.

Ръката ми се отпусна надолу. Погледнах я безпомощно. Чувствувах се смазан.

— Ти ли я уби, Хари?

— Не.

— Но тя е в багажника?

— Да.

— Мъртва?

— Да.

Нина потрепери и дълго време в хола се чуваше само равномерното тиктакане на часовника.

— Какво ще правиш сега? — попита накрая.

— Ще наема кола и ще откарам трупа в сребърната мина.

— Нямаме пари за кола.

С последни сили се отпуснах в креслото.