Джеймс Чейс - Още един глупак

— Парите от откупа са у мен.

Нина стана и наля две чаши уиски. Подаде ми едната и веднага изпи другата. После седна на страничната облегалка до мен.

— Кажи ми, моля ти се, как стана всичко, от самото начало.

— Ако ме пипне полицията — казах аз — и ако разберат, че ти знаеш всичко, десет години затвор не ти мърдат, а може и повече.

— Нека не мислим за това. — Тя докосна с пръсти ръката ми и това ми подейства успокоително. — Моля те, разкажи ми всичко от самото начало. Искам да зная какво се е случило, моля ти се, кажи ми всичко.

И аз и разказах. Не скрих нищо. Дори й признах, че сме се любили с Одет.

— Не можех да я оставя в бунгалото — завърших аз. — Тъкмо исках да откарам трупа в сребърната мина и проклетата кола излезе от строя.

Дланта й покри моята, пръстите й ме стиснаха силно.

— Бедничкият. Сигурно е било ужасно. Имах чувството, че нещо не е наред, но не съм си и представяла, че може да е толкова страшно.

От това, че споделих всичко с нея, някак си ми стана по-леко. Не бях вече чак толкова изплашен. Преди малко така бях обзет от паника, че умът ми отказваше да работи, а сега се почувствах по-способен да се справя с онова, което ме чакаше.

— Е, вече знаеш всичко. За мен няма оправдание. Направих го за пари. Сбърках, но каква полза, че го осъзнавам сега. Ако бях почакал, щях да си намеря работа и всичко щеше да е наред. Вместо да изчакам, аз се забърках в тази каша. Трябва да ме оставиш сам, Нина. Наистина. Мога да се справя сам. Не искам и ти да си замесена. Ако се обърка нещо и ме хванат, няма да понеса мисълта, че ще задържат и тебе. Това ще бъде последната капка. Не разбираш ли? Ти трябва да стоиш настрана.

Тя ме потупа по ръката, после стана от страничната облегалка на креслото ми и отиде до прозореца. Няколко секунди стоя там с гръб към мене, вперила поглед в тъмната улица, после се обърна.

— Двамата ще се заемем с това. Нека да не си губим времето в спорове, Хари. Кога според теб ще бъде безопасно да я пренесем?

— Рискът е по-малък, ако стане към два-три часа през нощта, но ти няма да имаш нищо общо…

— Ще ти помогна. Ако ти беше на моето място, нямаше ли да ми помогнеш? Ако ти ме оставеше сама да се справям с такова нещо, нали щях да си помисля, че не ме обичаш истински?

Тя беше права, разбира се. Вдигнах безпомощно рамене.

— Да. Добре, Нина, съжалявам. Трябва да съм бил луд, за да извърша такова нещо. Няма да споря повече. Ще ти бъда благодарен за помощта.

Тя дойде до мен и ние се прегърнахме. Няколко минути стояхме, притиснати един до друг, после се отдръпна и каза:

— Безопасно ли е да използуват тези пари?

— Те са в дребни банкноти. Малру не е имал време да им вземе номерата. Съвсем безопасни са.

— Тогава по-добре веднага да уредиш въпроса с колата, нали така? Ще я оставиш горе на шосето. Когато си готов да пренесеш онова нещо ще я докараш в гаража.

— Добре.

Не се помръднах. Само стоях, втренчил поглед в килима. Трябваше да отворя багажника на колата, за да взема чантата. При мисълта, че ще видя трупа на Одет, съвсем изгубих самообладание.

— По-добре пийни още една чашка — рече Нина.

Веднага се досети какво става в главата ми.

— Не — казах аз и се изправих. — Добре съм. Къде е фенерчето?

Нина го извади от едно чекмедже.

— Ще дойда с теб.

— Не. С това трябва да се справя сам.

Взех фенерчето и без да я погледна, отворих входната врата и пристъпих навън в мрака.

На улицата беше съвсем тихо. На отсрещната страна светеха нечии прозорци. Къщата на съседа ми тънеше в мрак. Отидох до пътната врата и огледах улицата. Никой не се виждаше. Сърцето ми биеше до пръсване, в устата си усещах неприятен кисел вкус.

Стигнах до вратите на гаража. Едва успях да вкарам ключа в ключалката. Щом отворих и ме лъхна леката, но ясно доловима миризма на труп, спрях, обзет от паника, потискайки желанието да повърна.

Затворих вратите зад себе си и светнах фенерчето. Трябваха ми няколко секунди, за да събера кураж и да се приближа до багажника. Цяла минута мина, докато вкарам ключа в ключалката.

Стоях там, лицето ми бе обляно в пот, едва дишах, сърцето ми щеше да се пръсне, а аз си налагах да отворя багажника.

Вдигнах капака.

Фенерчето в треперещата ми ръка освети евтината рокля в синьо и бяло, дългите хубави крака, ниските обувки, опрени на резервната гума.

Чантата беше до трупа. Грабнах я и блъснах капака на багажника. Горчива жлъч се надигаше в устата ми и аз потиснах силното желание да повърна. Тръпки на ужас лазеха по цялото ми тяло. Овладях се, наложих си да заключа багажника, заключих и вратата на гаража и бързо се върнах вкъщи.