Джеймс Чейс - Още един глупак

— Как му изчислихте теглото?

— Помогна ни следата от тока на обувката. Барти направи опит. Когато един от неговите хора, който тежи осемдесет килограма, стъпи върху почвата, получи се същата следа.

Медоус изглеждаше доволен.

— Още малко информация от този род и ще можем да му направим словесен портрет.

Така се бях напрегнал, че ме заболяха мускулите.

После вратата изведнъж се отвори и влезе капитан Рийгър. Широкото му месесто лице пламтеше от вълнение.

— Имаме късмет! — каза той. — Един жител на Уест Бийч ни съобщи за автомобилна злополука. Казва се Хърбърт Кеъри. Има дрогерия в Уест Бийч. Снощи двамата с жена си ходили на гости у свои роднини в Лоун Бей. Оставил колата си в лоунбейския паркинг. На тръгване се сблъскали с една TR—3.

Докато той говореше, аз отидох до прозореца и запалих цигара. Стоях с гръб към всички. Знаех, че съм пребледнял като платно. Ако видеха лицето ми, сигурно щяха да разберат, че нещо не е наред.

— Това била колата на момичето. Кеъри й взел номера. Признава, че той бил виновен за злополуката. И знаете ли, на волана е имало мъж! — Докато Рийгър говореше с грубия си полицейски глас, всяка дума ме пронизваше като нож. — Това трябва да е бил някой от похитителите. Макар че Кеъри бил виновен за злополуката, другият не спрял. Откарал колата към края на паркинга, оставил я и избягал.

— Защо, дявол да го вземе, не е съобщил веднага за произшествието? — попита Медоус.

— Той прави, каквото каже жена му. Вината за злополуката била негова, но тя не му давала да си признае. Едва тази сутрин решил да ни съобщи.

— Искам да говоря с него — каза Реник.

— Тръгнал е насам. Изпратих служебна кола да го вземе. Всяка минута ще пристигне.

— Добре ли е видял лицето на онзи тип?

— Сигурно. В паркинга било тъмно, но поне са разговаряли.

Вече се бях овладял. Не смеех да се срещна с Кеъри. Отдалечих се от прозореца.

— Май ще се върна в кабинета. Имам страхотно много работа — рекох аз и тръгнах към вратата.

— Ей! — извика Реник. — Стой тука. Искам да чуеш какво ще каже този тип.

Щеше ли да ме познае Кеъри? Нямаше ли да влезе в кабинета, да се втренчи в мен и да каже: „Това е той!“

Седнах зад едно празно бюро. Следващите двайсет минути бяха най-тежките в живота ми.

Рийгър, който изучаваше картата на стената, каза:

— Знаете ли онази сребърна мина близо до шосе номер седем? Подходящо място да се изхвърли трупът. По-добре да проверят там. — Той вдигна телефонната слушалка и започна да издава заповеди.

Те са професионалисти, помислих си аз. Къде ще скрия трупа на Одет? При тези блокирани пътища, при тези хиляда души, които вече проверяваха и претърсваха къща след къща, апартамент след апартамент, как изобщо щях да се отърва от него?

Докато чакахме, телефонът непрекъснато звънеше. На всеки пет минути съобщаваха за развоя на претърсването. Тези хора не си играеха. Вече една четвърт от площта, изобразена на картата, беше претърсена. Виждах, че се приближават към нашата улица. Щяха ли да се сетят да проверят гаража ми? Щяха ли да се сетят да претърсят колата ми?

Внезапно някой почука на вратата и пред нас се появиха Кеъри и жена му.

Бяха странна двойка. Тя се извисяваше над него. Кеъри вървеше след нея, мачкайки нервно шапката си, а плешивата му глава лъщеше от пот. Тъй като не бях видял добре лицето му в тъмния паркинг, аз го огледах с любопитство. Беше от онези слаби и безлични типове, които все някой ще изпързаля и които живеят в някакво нервно объркване, винаги несигурни дали не са постъпили неправилно в най-подходящия момент, или пък правилно в най-неподходящия.

Жената беше висока, едрогърдеста, с остри очички и енергично издадена напред долна челюст. Тя командваше вкъщи. Това си личеше отдалече. Влетя в стаята, сякаш бе нейна собственост, и като взе Медоус на прицел, веднага се нахвърли върху него.

Заяви, че злополуката не била станала по вина на съпруга й. Фактът, че онзи избягал, бил доказателство за това. Що за идея да ги викат в полицията? В магазина имали куп работа. Какво си въобразявал Медоус, да не би едно осемнайсетгодишно момиченце да може да ги замести в магазина и тъй нататък, и тъй нататък, докато Медоус се опитваше да спре пороя от думи.

Стоях, застинал от ужас, вперил поглед в Кеъри.

Навярно това беше грешка от моя страна. Втренченият ми поглед привлече вниманието му и той изведнъж се обърна към мен.

Сърцето ми се сви, като видях как се напрегна. Погледна настрани, после отново — към мене. Погледите ни се срещнаха. Изпитах ужасяващото чувство, че ме е познал. Гледахме се известно време, после той се извърна, прегърби рамене и отново се върна към старата си роля на шашардисан.