Джеймс Чейс - Още един глупак

Един от полицаите се приближи и каза на Барти, че са открили къде е била скрита колата.

Ние отидохме с него до мястото, където през нощта бях оставил пакарда.

— Тук има ясна следа от гума, сър — каза полицаят. — И много масло. Колата сигурно не е в ред. Маслото направо се е изливало на земята.

Барти огледа земята и изсумтя.

— Ще имам доста работа тук, Барбър — каза той. — Ще отидеш ли да вземеш Джон с колата? Кажи му, че ще остана тук два часа, да ми прати кола.

— Разбира се — рекох аз и като оставих тримата мъже, се върнах в колата.

Подкарах обратно към къщата на Малру. Просто не можех да повярвам, че всичко това се случва с мене. Сякаш сънувах кошмар. Все се надявах, че ще се събудя и ще разбера, че всичко е било сън. От време на време се сещах за пакарда, оставен в гаража ми, и ме обливаше студена пот.

Като спрях пред дома на Малру, видях, че Реник ме чака. Носеше чанта — точно такава чанта Малру бе хвърлил от колата си. Нямаше грешка. Видът й направо ме парализира.

Реник сложи чантата на задната седалка и се настани до мен.

— Барти откри ли нещо? — попита той.

Казах му какво е намерил Барти. Гласът ми звучеше глухо и безжизнено. Знаех, че съм оставил чантата в багажника на колата си и все пак тя беше тука, точно зад гърба ми.

— Какво е това? — попитах аз.

— В такава чанта Малру е сложил парите за откупа. Имал е две еднакви. Това е късмет за нас. Ще я фотографираме. Не се знае. Похитителят може да е изхвърлил чантата. Може да я открием и да вземем отпечатъци от пръстите му. Сега ще докладваме на Медоус. Ако е готов, ще вдигнем по тревога цялата преса. Можем да се надяваме, че ще се появи някой, който е видял момичето, след като е напуснало „Пиратската колиба“.

Доникъде няма да стигнете с това, помислих си аз. Колко бях доволен, че настоях Одет да си смени дрехите и да сложи червена перука.

Като пристигнахме, Медоус ни чакаше в кабинета си. След доклада на Реник той стана и започна да крачи напред-назад из стаята, като дъвчеше края на пурата си.

Накрая каза:

— Е, сега набрахме скорост. Тъкмо ще успеем за сутрешните вестници. — Той спря и размаха дебелия си пръст към мен. — Това е твоя работа, Барбър. Искаме съдействието на пресата.

Няма нужда да ви казвам какво да правите. — Трябва ми много и хубава реклама. Ясно ли е? — Обърна се бързо към Реник. — И внимавай, Джон! Никакви грешки. Ние сме в центъра на вниманието. Трябва да пипнем тоя похитител, разбрано ли е?

— Аха — каза Реник. — Ще говоря с Рийгър, после ще размърдаме пресата.

Отидохме в стаята на Рийгър. Даде ми куп снимки на колата.

— Е, започвай работа, Хари. Аз искам да говоря с капитана.

Зададох му въпроса, който от цял час се канех да задам.

— Като говори с Малру, не видя ли и жена му?

Реник поклати глава, разбрах колко е изненадан.

— Не, Малру ми каза, че е припаднала и е на легло.

Рийгър внезапно вдигна поглед.

— Припаднала ли? Такива май не припадат лесно.

Реник нетърпеливо размаха ръце.

— И какво от това? Снощи изпаднала в истерия, докато чакали похитителя да се обади по телефона. Трябвало да извикат лекар. Той й дал силно приспивателно и жената още не се е събудила.

С пресъхнали устни попитах:

— Разпита ли и доктора, Джон?

Той се намръщи.

— Какво имаш предвид, Хари?

— Нищо. Както каза капитанът, според мен такива не припадат.

— Виж какво, хайде да не си губим времето с нея — каза Реник. — Няма значение дали припадат, или не, Малру ми каза, че е припаднала. Заеми се с отпечатъците. — Той ми подаде чантата. — Дай да я фотографират и разпрати снимките.

— Добре.

През следващите три часа не мръднах от телефона. Щом оставех слушалката и той започваше да звъни. До десет часа чакалнята беше пълна с репортери, които вдигаха страшна врява.

В десет и половина ги заведох при Медоус. Биваше го да се занимава с репортери. Капитан Рийгър и агентът от федералната полиция бяха там, но не им дадоха думата. Медоус обра каймака.

Доволен да отдъхна малко, аз ги оставих при него и отидох в кабинета си. Като седнах зад бюрото, телефонът иззвъня. Беше Нина.

— Хари, загубила съм си ключовете за колата, а колата ми трябва. Да не си ги взел ти?

Колата!

През последните часове на трескава възбуда бях забравил за нея и за съдържанието на багажника й.

— Нямах време да ти кажа — отговорих аз, — че не можеш да използваш колата. Счупена е скоростната кутия. Снощи ме докараха на буксир.

— Какво да правя? Имам цял куп готови съдове, трябва да ги закарам в магазина. Не може ли да я поправим? Да извикам ли някой от сервиза?