Джеймс Чейс - Още един глупак

— Искам да ме закарате у дома — казах аз.

Той се вторачи в мен.

— Не искаш ли да ти поправя проклетата кутия?

— Не. Искам да ме закарате вкъщи.

Лицето му конвулсивно потръпваше.

— Дигна ме от леглото по туй време и няма да взема нищо за поправката, така ли?

Бях се нагледал на ирландци тази нощ.

— Аз работя за областния прокурор. Престани да дрънкаш и ме закарай вкъщи.

Помислих, че някой кръвоносен съд може да му се спука, но той успя да преглътне яда си. Като мърмореше под нос, нагласи въжето. Казах му накъде да кара и се качих до него в аварийната кола.

По целия път до вкъщи никой от нас не продума. Като спряхме пред нас, погледнах разтревожено прозорците, по светлина не се виждаше. Нина беше в леглото и спеше.

Той откачи въжето.

— Ще я избутаме в гаража — рекох аз.

Той не ми помогна особено много, но имаше лек наклон към гаража и след известни усилия успяхме да вкараме колата.

— Колко? — попитах аз.

— Петнайсет долара — каза намръщено.

Нямах петнайсет долара. Извадих портфейла си. Успях да изровя всичко единайсет долара. Дадох му десет.

— И това е много.

Той взе парите, изгледа ме свирепо, качи се в колата и си замина.

Затворих вратите на гаража и го заключих.

Бледата светлина на утрото се процеждаше на изток. След час и слънцето щеше да се покаже. Вече нищо друго не можех да направя. Все още нямах представа как ще се справя.

А междувременно през целия ден трупът щеше да остане в колата. При тази мисъл ми призляваше.

Тръгнах по пътеката, отключих входната врата и влязох в хола. Зърнах лицето си в огледалото. Приличах на привидение.

На масата видях чантата на Нина. Отворих я, взех нейните ключове за колата и ги пуснах в джоба си. Не посмях да рискувам — можеше да отвори багажника, докато бях на работа.

Загасих светлината, отидох в банята и се съблякох. Взех душ. Мозъкът ми все още беше така парализиран от страх, че не можех да обмисля следващите си действия.

Посягах към пижамата си, когато чух телефона. Сърцето ми се сви. Намъкнах набързо долнището на пижамата, втурнах се в хола и грабнах слушалката.

— Хари, ти ли си? — Познах гласа на Реник. — Току-що ни се обади Малру. Отвлечена е! Ела веднага в управлението!

Спрях там разтреперан, стиснал телефонната слушалка, и усещах как ужасът ме връхлита на вълни.

— Чуваш ли ме, Хари?

Овладях се.

— Да, чувам те. Проклетата кола се развали. Счупи се скоростната кутия.

— Добре. Ще изпратя служебна кола. След десет минути ще бъде при теб. — И той затвори телефона.

— Хари… какво става?

Нина стоеше на вратата още сънена.

— Спешно повикване. Момичето било отвлечено — казах аз, като минах покрай нея. — Ти си лягай. Ей сега ще дойдат да ме вземат.

Обличах се бързо и говорех.

— Да ти направя ли малко кафе? — попита тя.

— Няма нужда. Връщай се в леглото.

— Е, щом си сигурен.

— Връщай се в леглото.

С мъка си навличах сакото, когато чух колата отвън.

— Дойдоха.

Прегърнах Нина, целунах я и изтичах към полицейската кола.

Реник ме чакаше в стаята на оперативната група. Като влязох, тримата — той, Барти от Федералната полиция и полицейският капитан Рийгър — изучаваха огромна карта на окръга, закачена на стената. Реник се отдалечи от картата и дойде при мене.

— Е, добре я подредихме. Малру плати откупа, а дъщеря му още не се е върнала. Отиваме да говорим с него. Искам и ти да дойдеш, Хари.

— Какво всъщност е станало?

— Похитителите му казали, че ще намери дъщеря си в паркинга на Лоун Бей. Тя изобщо не се появила и той ни се обади. — Реник се обърна към Рийгър: — Капитане, можете ли да приберете колата и да я фотографирате? Искам снимките да са готови, докато се върна. — А на мен каза: — Снимката на колата трябва да се появи във всички вестници, всички местни вестници до един.

— Ще свърша тази работа, ще уредя и блокирането на пътищата — обади се Рийгър. — След един час окръгът така ще бъде блокиран, че и пиле няма да може да прехвръкне.

— Да вървим, Фред — каза Реник на Барти и като ме хвана за ръка, тръгна надолу по стълбите към чакащата полицейска кола.

Докато се носехме към дома на Малру, Барти, набит, около четиридесетгодишен мъж, каза:

— Сигурно е убита. Ех, да ни беше предупредил тоя стар глупак, щяхме да маркираме парите.

— Не мога да го обвинявам — заяви Реник. — На негово място щях да направя същото. За него парите са нищо. Иска дъщеря си.