Джеймс Чейс - Още един глупак

— Трябваше да се досети, че няма да му я върнат. Знаеш ли, Джон, колкото повече мисля за тази работа, толкова повече ми се струва, че похитителят е местен човек.

— И аз така смятам.

Напрегнато се вслушвах в разговора им.

— Откъде измислихте това? — попитах.

— Преди да тръгне за киното, тя е говорила по телефона с онова момче, Джери Уилямс — каза Реник. — Щом Малру ни се обади, аз позвъних на Уилямс, но него го нямаше. Той е в болницата със счупен крак, лежи там от петък, значи не е могъл да се обади на момичето. Излиза, че похитителят е използвал името му. Откъде е знаел за Уилямс? Бащата на момчето ми каза, че то не е виждало Одет най-малко от два месеца. Помислете хубавичко. После и нещо друго — защо е избрал „Пиратската колиба“? Вярно, че е на отдалечено място, но има много други такива заведения, по-известни от тази дупка. Само местен човек ще я знае.

Докато говореше, колата спря пред дома на Малру. На долния етаж прозорците светеха и входната врата беше отворена. Икономът ни очакваше на горната площадка на стълбището.

Веднага ни заведе при Малру, който седеше в една просторна стая, отрупана с книги и задръстена с тежки старинни мебели.

Малру имаше болен и измъчен вид.

— Влизайте и сядайте, господа — каза той. — Сигурно идвате да ми кажете, че дъщеря ми е мъртва.

— Още не, сър — каза смутено Реник. — Има надежда да се върне. Когато ви посетих тази сутрин, вие знаехте, че е отвлечена, нали?

— Да. Онзи ме заплаши, че ще я убие, ако ви повикам. Беше ми трудно да взема решение, но накрая реших да не ви казвам.

— Разбирам ви. Кога я видяхте за последен път?

— В събота вечер. Щеше да ходи с една приятелка на кино. Тръгна към девет часа. Приятелката и се обади към десет без двайсет и каза, че Одет не се явила на срещата. Това не ме разтревожи. Дъщеря ми често си променя намеренията. Точно преди да тръгне за киното, и се обади Джери Уилямс. Помислих си, че е излязла с него. Малко след единайсет и половина позвъни похитителят. Поиска откуп от петстотин хиляди. Предупреди ме да не намесвам полицията. Каза ми, че парите трябва да са готови за днес и че ще получа инструкции как да му ги предам. В понеделник сутринта пристигна писмо от Одет. Ето, у мен е.

Той извади писмото, което бях съчинил, и го подаде на Реник.

— Това почеркът на дъщеря ви ли е?

— Да.

Тогава Малру заразказва на Реник за инструкциите, които му бях дал, как излязъл на шосето за Ист Бийч, видял светлината на фенерчето, хвърлил парите на пътя и заминал за паркинга на Лоун Бей.

— Там намерих колата на дъщеря ми. Единият калник беше повреден, сякаш при злополука. Чаках до четири без петнайсет, после реших, че няма да дойде. Съобщих на един полицай, който вдигна тревога.

— Той е на паркинга — каза Реник. — Ако тя се появи, веднага ще разберем. Не видяхте ли мъжа, който сигнализираше с фенерчето?

— Криеше се в един храсталак. Видях само светлината.

— Трябва да огледаме мястото. Ще дойдете ли с нас да ни покажете точно къде е?

Малру уморено повдигна рамене.

— Аз съм болен човек, лейтенанте. Студеният, утринен въздух не ми понася. Предполагах, че ще искате да видите мястото и затова ви начертах карта.

Той подаде едно листче на Реник, който го прегледа и го връчи на Барти.

— Иди там да провериш, а, Фред? — каза Реник. — Ще се разнесе новината и куп хора ще се втурнат да отъпчат всичко наоколо. — Той погледна към мене. — Ти иди с него и ми прати колата обратно.

Барти ми кимна и аз запристъпвах след него към полицейската кола.

— Издръжлив старец — каза той, когато се понесохме по алеята.

— Дявол да го вземе, аз едва ли щях да изглеждам толкова спокоен, ако бях изгубил дъщеря си.

Изпитах особено чувство, когато спряхме до храсталака, където се бях спотайвал преди по-малко от три часа.

Сега имах възможност да видя как действува Барти и неговата работоспособност веднага ми направи силно впечатление. Слънцето вече се издигаше. Той каза на двамата полицаи, които ни придружаваха, да потърсят къде е била скрита колата, а сам се зае да огледа храсталака, като ме предупреди да стоя настрана.

След двайсетина минути, през които обикалях наоколо и се потях, той ме извика.

— Май видях всичко, каквото имаше за виждане — каза той. — Личи си къде се е крил. Ето тук има отпечатък от тока на обувката му, ще стане хубавичка отливка. Но това не значи нищо, докато не го хванем със същите обувки. Ето и една угарка — „Лъки Страйк“, но и това е нищо, дока докажем, че винаги е пушил такива цигари. Ако успеем, съдебните заседатели ще имат прекрасна тема за разговор.